Тук цареше вечен покой — ведро спокойствие, което изтри сякаш с магическа пръчка спомените за размириците и трудностите, които ги сполетяваха в долините, прогони далеч грижите и дори мислите за тях. Всеки завой, всеки покорен хребет разкриваше нови хоризонти пред очите им — все по-великолепни, по-главоломно зашеметяващи, затова пътниците просто яздеха очаровани, без да произнесат нито дума. Построеното от човешка ръка изглеждаше толкова незначително тук. Човек никога не би могъл да докосне величието на тези вечни планини.
Беше лято, дните бяха дълги, пълни със слънчева светлина. Сред листака край лъкатушещата пътека пееха птици, ароматът на затоплените от слънцето вечнозелени дървета се смесваше с опияняващия дъх на цветя, покрили като благоуханен килим безкрайните стръмни планински поляни. От време на време пронизителен писък на орел огласяше скалите.
— Хрумвало ли ти е някога да преместиш другаде столицата на империята си? — обърна се Гарион към императора на Малореа, който яздеше редом с него. Кралят на Рива приказваше съвсем тихо. Струваше му се, че ако заговори на висок глас, ще оскверни великолепието, което ги обкръжаваше.
— Не, подобна мисъл никога не ми е хрумвала, Гарион — моето правителство не би могло да изпълнява задачите си оттук. По-голямата част от членовете му са мелцени. На пръв поглед мелцените са прозаични люде, но истината е, че не са такива. Боя се, че чиновниците ще прекарват половината от времето си, наблюдавайки природата, а през останалата част ще пишат лоши стихове. Няма да вършат никаква работа. Освен това представа си нямаш какво е времето тук зиме.
— Сигурно има много сняг, нали?
— Огромни преспи — отговори императорът. — Тукашните хора направо не могат да минат през тях.
— Че тук живеят ли някакви хора? Не видях жив човек.
— Има — трапери, ловуващи диви животни заради кожите им, златотърсачи и други като тях. — Закат се усмихна едва-едва. — Според мен се заемат с такава работа само да си имат някакъв претекст да бъдат тук — някои хора предпочитат самотата.
— Тук е наистина най-подходящото място за тях.
Откакто напуснаха войсковия лагер на Атеска на брега на река Маган, императорът на Малореа се беше променил. Сега изглеждаше по-слаб и мъртвешкия поглед отдавна вече го нямаше в очите му. Също като Гарион и останалите, той яздеше предпазливо, целият в слух, с очи, отворени на четири. Ала промяната не бе засегнала само външния му вид, а и душата му. Закат беше замислен, дори меланхоличен човек, склонен да изпада в периоди на черна депресия ала същевременно бе безкрайно амбициозен. Гарион често бе имал поводи да се увери, че амбициите на малореанеца и неприкритата му жажда за власт бяха не толкова водещата движеща сила в живота му, колкото вечно желание да се подлага на тежки изпитания. Вглеждайки се по-дълбоко в същността на този човек, кралят на Рива си мислеше, че болезнените амбиции на Закат произтичат от дълбоко вкорененото у него желание да сложи край на собствения си живот. Закат като че се хвърляше главоломно заедно с всичките военни и природни сили на своята империя в невъзможни битки с тайната надежда, че в крайна сметка ще се изправи срещу силен противник, способен да го убие, смъквайки от плещите му бремето на живота, което бе непоносимо за него.
Сега Закат беше друг човек. Срещата му с Кайрадис на бреговете на река Маган го бе променила завинаги. Светът, който винаги бе изглеждал плосък и безинтересен, сега сияеше с нови багри пред очите му. Понякога Гарион дори си мислеше, че открива слабия лъч на надеждата по лицето на своя приятел. Всъщност императорът на Малореа никога не се бе появявал пред хората с маската на човек, окрилен от надежда, и не можеше да се преструва, че изпитва подобно чувство.
Когато излязоха от един широк завой на пътя, Гарион видя вълчицата, която беше намерил преди време в мъртвата гора в Даршива. Тя ги очакваше търпеливо, отпусната на задните си лапи. Поведението на животното го учудваше все по-дълбоко. Наранената лапа на вълчицата беше оздравяла, от време на време тя се откъсваше от групата и бродеше из гората, ала винаги се връщаше, без видими признаци, че се безпокои дали ще открие следите им. Изглежда, беше доволна, че е член на странната им глутница. Докато се движеха в гората и дивите, ненаселени земи, тази нейна особеност не им създаваше проблеми, ала скоро щяха да стигнат сред хора и появата на свиреп, неопитомен вълк, оглеждащ се нервно наоколо, меко казано, щеше да привлече вниманието на всички.