— Искрено се надявам на това. Ще е удоволствие за мен да работя с човек като вас.
— Мисля, че мога да кажа същото за вашия шеф.
Корбеккиан погледна разсеяно през прозореца.
— Какво знаете за Миропомазания? — попита той накрая.
— Само това, което успях да науча от вестниците.
— Не бих вярвал на всичко, което се пише в пресата, господин Ломакс.
— Така ли?
— Определено не.
— Това означава ли, че той си плаща данъците? — усмихна се Ломакс.
Корбеккиан се обърна към него.
— Човек не може да се шегува по адрес на Миропомазания, господин Ломакс. Пресата дори не разбира с кого си има работа.
— Останах с впечатление, че го мислят за много влиятелна личност дори и когато не го харесват или не си плаща данъците.
— Ако ви открия истинската степен на неговата политическа и финансова мощ, вие ще ме помислите или за глупак, или за лъжец.
— Възможно е — любезно се съгласи Ломакс.
— Дори и да не вярвате на нито една моя дума, господин Ломакс, доверете ми се за това. Ще сгрешите. — Замълча и после повтори: — Дяволски ще сгрешите.
7.
Затвориха Ломакс в каютата му. Той нямаше никаква представа колко пъти над светлинната скорост и колко дълго бяха пътували, когато корабът се приземи.
— Пристигнахме, господин Ломакс. — Корбеккиан отключи вратата. — Моля ви да следвате точно инструкциите ми щом напуснем кораба.
— А оръжията ми?
— Ще ви бъдат върнати след срещата.
— Вашият шеф може да поиска да види как си служа с тях.
Корбеккиан се усмихна.
— Вие сте Гробокопача. Това е достатъчно.
Ломакс вдигна рамене и излезе от каютата.
— Каква е гравитацията тук?
— Деветдесет и седем цяло и два процента от стандартната. Няма да са ви нужни защитен костюм, апарат за дишане, стимуланти или депресанти.
— Предполагам, че ако искате да знам на кой свят се намирам, щяхте да ми кажете — отговори Ломакс.
— Точно така.
— Добре. Нека да тръгваме.
— Последвайте ме, моля.
Корбеккиан го заведе до люка и миг по-късно се озоваха на пуста, препечена от слънцето земя. В далечината се виждаха огромни пясъчни дюни, вятърът — горещ и сух — вдигаше червен прах на хоризонта. Можеше да е пустинен свят, а можеше и да не е — вероятно някъде наблизо имаше океан, тъй като въздухът съдържаше доста кислород. Нямаше съмнение обаче, че е в средата на пустиня, която се простираше във всички посоки, докъдето поглед стига.
— Ще свикнете с топлината — успокои го Корбеккиан. — Ако се почувствате замаян, ми се обадете.
— Къде отиваме? — попита Ломакс. — Изглежда страшно безлюдно.
— Отиваме да се срещнем с Миропомазания. Моля ви да почакате с мен, господин Ломакс. Нашият транспорт ще пристигне всеки момент.
Ломакс се премести на сянка до кораба и запали тънка пура. Беше я изпушил до половина, когато бронирана лъскава кола спря на десетина метра от тях.
Корбеккиан го покани да влязат. Колата веднага разви висока скорост и Ломакс се отпусна назад и се загледа в сякаш безкрайния пустинен пейзаж. Нито Корбеккиан, нито шофьорът казаха нещо. Мълчаливата екскурзия продължи около тридесет минути, след това колата внезапно намали и спря.
Корбеккиан и Ломакс слязоха и колата веднага потегли нанякъде.
— Приемам, че сме тук, където и да е това тук.
— Точно така.
Ломакс с ръце на кръста оглеждаше околността. Намираха се в оазис, но дали беше естествен или изкуствен, не можеше да каже. На около тридесет метра се издигаше огромна палатка, направена от металоподобна тъкан, която сякаш поглъщаше слънчевата светлина и я отразяваше с всички цветове на спектъра. С всеки полъх на бриза цветовете се меняха, насищаха, преливаха се и отново се изчистваха, като че ли палатката беше някаква гигантска призма.
Наоколо й имаше две дузини въоръжена охрана. Всички бяха въоръжени с еднакви звукови пушки, но не носеха униформа. На около километър и половина на запад, върху равна ивица окъпана от слънцето земя, между две малки дюни се намираше огромна сграда, която Ломакс не можеше да определи дали беше гараж или хангар. Нямаше писта за приземяване, но самата земя беше толкова равна и твърда, че едва ли бе необходима специална писта. На върха на сградата стърчеше висока цилиндрична антена — белег, че космическа приемо-предавателна станция бе свързана с палатката.
— Очаквах нещо по-потресаващо — обади се Ломакс.
— Това е само един от петдесетте поста, които имаме в Демокрацията и по Вътрешната граница — отвърна Корбеккиан. — Важно е удобството… Бих се изненадал, ако Миропомазания прекарва повече от три дни в годината на това място.