— Има такава атмосфера!
— Е, ако се изтъркаш достатъчно добре под душа, ще успееш да свалиш по-голямата част.
— Не си падаш по приключенията — усмихна се Хлапето.
— Това не е приключение, Хлапе. Това е бизнес, и то смъртоносен.
Хлапето понижи глас.
— Виждаш ли онази жена на масата ей там? Кльощавата с червената коса?
— Да.
— Мисля, че е Сали Камата.
— И?
— Убила е трийсет души, може би трийсет и пет! — развълнувано прошепна Хлапето.
— Знам.
— Познаваш ли я лично? Искам да се запозная с нея.
— Защо просто не отидеш и не й поискаш автограф? — попита язвително Ледения.
— Може би ще го направя.
— Недей.
— Защо?
— В Къщата на Ъшър не идваш да се срещаш с фермерчета, които си падат по герои. Тук се върши бизнес. Мъжът, с когото е, не я черпи просто така и не се опитва да легне с нея. И не мисля, че ще му хареса някой непознат да ги прекъсне… Може дори да помисли, че ще се опиташ да го изнудваш, когато Сали свърши това, за което й плаща.
Хлапето се замисли над думите му.
— Добре — каза кисело накрая, — Не е нужно да ми се подиграваш.
— Съсредоточи се върху бизнеса. Тук сме да открием нещо за жената, която унищожава светове толкова лесно, колкото Сали прерязва гърла.
Не проговориха близо десет минути. Тогава към тях се приближи един много нисък мъж с белези по лицето от неизлекувана кожна болест и седна на масата.
— Чух, че търсиш Пророка — каза дрезгаво той.
— Точно така — кимна Ледения.
— Колко плащаш?
— Зависи какво продаваш.
— За триста рубли Нов Сталин ще ти посоча човека, който работи за него.
— На тази планета?
— Не, но не е далеч оттук. Ще бъдеш при него за половин ден.
— А когато разбера, че не съществува или че никога не е чувал за Пророка, колко време ще ми трябва, за да те намеря? — попита Ледения.
— Лъжец ли ме наричаш? — разгорещи се мъжът.
— Не, просто лош търговец. А сега се махай.
— Няма да мръдна оттук, докато не ми платиш за изгубеното време.
— Хлапе, дай му нещо за изгубеното време.
Младежът извади звуковия пистолет толкова бързо, че дори Ледения, който го очакваше, не успя да проследи движението. За частица от секундата пистолетът бе насочен срещу главата на мъжа.
— Кога искаш да ти платим — сега или по-късно?
Мъжът го зяпаше, опитвайки се да скрие страха си, после тихо изруга и се изнесе бързо към коридора.
— Предполагам, че това се искаше от мен? — попита Хлапето.
Ледения кимна.
— Но не стреляй по никого, докато не ти кажа. Никаква работа няма да можем да свършим, ако се разчуе, че убиваме клиентите си.
— Нямаме нужда от клиенти като него.
— Разпратили сме съобщение сред отрепките на човечеството — отвърна Ледения. — Пет от всеки шестима ще са като него. Предложи им достатъчно за алкохол и секс и те ще се закълнат във всичко, ще ти продадат информацията, която уж търсиш и ще са изчезнали или мъртви, когато откриеш, че са излъгали.
— И как ще познаеш кой казва истината?
— Има си начини.
Ледения стана, върна празните чаши на бара и поръча още две бири. Преди да отпие от новото питие, до него седна добре облечен мъж с дълга руса коса.
— Ти си Ледения, нали?
— Точно така.
— Знам нещо за Пророка.
— Какво по-точно?
— Първо, това е жена.
Ледения извади руло банкноти, отдели една и я сложи на масата пред русокосия мъж.
— Продължавай.
— Тя е на Вътрешната граница.
— Къде?
— Не зная точно на кой свят. По различно време съм чувал, че е на Океана, Порт Рейвън и Примроуз.
Ледения прибави още една банкнота.
— Какво е намислила?
— Казват, че събира армия и иска да превземе някои от граничните светове.
Този път Ледения не сложи друга банкнота.
— Това не е вярно. Тя няма нужда от армия.
— Хей, казвам само каквото съм чул.
— Какво друго знаеш или си мислиш, че знаеш за нея?
— Сигурно има достъп до наистина мощни оръжия. Казват, че взривила някакъв свят на извънземни.
— Стара информация — отвърна Ледения, отказвайки да даде още пари. — Имаш ли нещо друго?
— Това е. — Мъжът прибра двете банкноти.
— Почакай малко — спря го Ледения.
— Да?
— Ще удвоя това, което ти дадох, ако ми кажеш име.
— Име ли? — озадачи се мъжът.
— Името на човека, който ти е казал, че Пророка е жена.
— Няма да ти е от полза. Мъртъв е.
— Въпреки това ще ти дам сто кредита за името му.
Мъжът го изгледа любопитно.
— Занзибар Брукс — каза накрая.
— Кой е той?
— Правеше от всичко по малко, ако разбираш какво искам да кажа.
— Разбирам. Имаше ли награда за главата му?
— Да. Петдесет хиляди кредита, жив или мъртъв… Умря в някакво сбиване в бар на Порт Рейвън преди няколко месеца. — Мъжът внезапно се усмихна. — Ако знаех, че ще стане така, лично щях да му пръсна черепа и да взема наградата.