— Хлапе, той никога не е мислил, че си на негова страна.
— Откъде, по дяволите, знаеш какво си мисли той? Ти дори не си го срещал.
— Живял е над седемдесет години по Вътрешната граница — отговори непринудено Мбоя. — Тук не стигаш до тази възраст, ако си глупав.
— Искаш да кажеш, че аз съм глупав? — попита разгорещено Хлапето.
— Щом си мислиш, че можеш да излъжеш Ледения или да го убиеш, тогава си глупак. Дори да не познава теб, той познава нея. Знае какво може да направи тя и как влияе на хората и събитията.
— Тогава кой ще го убие? Ти ли?
— Когато му дойде времето.
— И какво те прави по-добър от мен?
— Аз го уважавам — рече Мбоя. — Няма да направя грешка от небрежност или глупост.
— А аз ще направя, така ли?
— Възможно е… Знаеш, че той се е изправял срещу Пророчицата два пъти и все още е жив, за да разказва. Въпреки това продължаваш да го описваш като дебел старец, който не представлява никаква заплаха за теб.
— Точно така.
— Все още не разбираш, нали?
— Какво? — попита раздразнено Хлапето.
— Нима мислиш, че е оживял след срещите си с Пророчицата, защото е по-бърз от теб? Какво значение имат физическите възможности, когато тя знае какво ще направиш преди теб самия. Той е жив благодарение на ума си, а не на пистолета. И точно така ще се справи и с теб.
— Чух достатъчно глупости! Мога да се справя с него и с теб едновременно, без дори да си поемам дълбоко въздух — никога не го забравяй!
— И с Гробокопача ли можеш да се справиш? — попита Мбоя.
— Какво знаеш за него?
— Проучих те внимателно, Хлапе. Знам всяко място, на което си бил след Сивия облак, и всеки, с когото си се срещал.
— Браво на теб — каза кисело Хлапето.
— Между другото това не беше риторичен въпрос. Можеш ли да се справиш с Гробокопача?
— Защо?
— Защото сега той работи за Миропомазания — отговори Мбоя. — Това означава, че рано или късно някой от нас ще трябва да се изправи срещу него.
— Мога да се справя с всекиго — каза убедено Хлапето.
— Веднага щом се научиш да стреляш точно — подхвърли саркастично Мбоя.
— С всекиго — повтори Хлапето.
— Дори с мъже, които знаят твоята тайна?
— Сега пък какво искаш да кажеш?
— Просто и Ледения, и Гробокопача знаят, че каквито и да са възможностите ти, дължиш ги на имплантираните си чипове. Ако се наложи да се изправят срещу теб, не мислиш ли, че ще намерят начин да ги неутрализират?
— Няма начин да го направят — отвърна Хлапето. — Това са биочипове. Аз съм техният енергиен източник. Не можеш да създадеш поле, което да ги накара да спрат функционирането си.
— Не знам нищо за това.
— Аз пък знам.
— Може би… Тъкмо когато кажеш на един човек, че не може да направи нещо — независимо дали се отнася за изкачване на дървета, пресичане на океан, управляване на звезден кораб или неутрализиране на биочип, той обикновено намира начин да го направи. Ние сме раса, която опровергава законите — победихме законите на гравитацията, и на Айнщайн, и…
— Спести ми лекцията. Тези чипове ще функционират, докато съм жив.
— Е, желая ти дълъг и щастлив живот — каза Мбоя и спря пред хотела.
— Знаеш ли — Хлапето слезе от колата и се обърна към Мбоя. — преди да се притесняваш за Ледения или за Гробокопача, трябва да се занимаеш с по-голям проблем.
— О?
— Ще се наложи да се изправиш срещу мен.
— Защо?
— Тя не може да има две доверени лица. Трябва да й докажа, че аз съм по-добрият. А има само един начин за това.
— Ако искаш, можем да го направим веднага, тук и сега, щом си твърдо решен — Мбоя не показа страх или изненада.
Хлапето поклати глава.
— Аз ще избера мястото и времето.
— Защо смяташ, че ще ти позволя?
Хлапето се ухили.
— Защото си почтен човек.
Той се обърна и влезе във фоайето на Имението. Избра си касета с новини, занесе я в стаята си, изгледа незаинтересовано заглавията и отиде до огледалото, където започна да се изучава замислено.
Дрехите му бяха блестящи и стилни, но реши, че има нужда от нещо като запазена марка. Вярно, че Ледения се обличаше удобно, Ломакс винаги носеше черно, а на холоснимките, които бе виждал, Дядо Коледа винаги беше в стилизиран червено-бял костюм на Санта Клаус, с чифт звукови пистолети, подаващи се от излъскан черен кожен колан. Какво облекло можеше да послужи като марка на Силиконовото хлапе? Риза, обшита с чипове? Той поклати глава — прекалено крещящо. Нещо с неговите инициали „С. Х.“? Бързо отхвърли идеята като аматьорска. Тогава какво?
Можеше да се облича така, както сега, но какъв беше смисълът да бъде Силиконовото хлапе, ако хората не го знаеха? Това беше проблемът с Ледения и Мбоя — имаха слава, но им липсваше стил. А ако той ще бъде дясната ръка на Пророчицата, поне докато не измисли начин да се отърве от нея, искаше всички да го разпознават в момента, когато кацнеше на някоя планета или влезеше в град или стая.