— Да? — изрече тя студено.
— Нуждая се от транспорт до града.
— Приличам ли ви на шофьор? — поиска да узнае тя.
— Ако не намеря друг, и вие ще свършите работа.
— Оставете ме на мира, господин Ломакс. Не искам да имам нищо общо с вас.
— Познавам ли ви?
— Не, но аз ви познавам — отговори жената, а в очите й се четеше омраза.
— Тогава ми кажете къде мога да намеря транспорт до града и повече няма да ви се налага да ме гледате.
— Не бих ви помогнала дори да умирахте насред улицата.
Той я изгледа продължително.
— Както искате — каза накрая. — Но преди да тръгна, налага се да изтъкна, че ако някой пипне кораба ми, ще последва експлозия и ще заличи космодрума и всичко останало в радиус от три километра.
После се обърна и излезе през главния вход. Паркингът беше почти празен — населението на планетата бе малко, а и търговията не бе съвсем оживена. Докато стоеше с ръце на кръста и се чудеше какво да предприеме, се появи малка кола. Той приближи до нея, преди шофьорът да успее да излезе, и отвори вратата откъм пътническото място.
— Какво има? — извика шофьорът, млад човек на не повече от двадесет години.
— Ще ти платя петдесет кредита, ако ме закараш до града — отговори Ломакс.
— Как пък не! — отсече младият мъж. — Дошъл съм за пратка компютърни части.
— Тя може да почака.
Ломакс седна до шофьора, извади звуков пистолет и го насочи към него.
— Това не беше молба — каза спокойно.
— Кой сте вие? — настоя шофьорът. — За какво, по дяволите, е всичко това?
— Просто един човек, който има нужда от транспорт до града. А сега, тръгвай!
— Защо не вземете въздушно такси? — попита младият мъж, докато обръщаше колата.
— Не знаех, че имате такива тук.
— Имаме. Мога да ви откарам до техния хангар.
— Не искам да те затруднявам. Просто карай.
Младият мъж го изгледа и внезапно изражението му се промени.
— Вие сте онзи, нали?
— Кой?
— Гробокопача.
— Някои ме наричат така.
— По дяволите! — възкликна младежът, като се хилеше и удряше с ръце по кормилото. — Самият Гробокопач в моята кола! — Той се обърна към Ломакс. — Защо сте тук?
— По работа.
— Кого ще убиете?
— Никого.
— Можете да ми кажете — настоя младежът. — С вас съм.
— Дошъл съм просто да поговоря с местния обущар за един чифт ботуши.
Младият човек изсумтя презрително.
— Хайде де, Гробокопачо, искате да повярвам, че сте изминал целия този път до Сивия облак само за чифт ботуши?
— Все ми е едно какво си мислиш. Просто ме откарай в града — Ломакс замълча за миг. — Но първо все пак трябва да тръгнеш.
Младият мъж подкара колата и миг по-късно вече се движеха по път, успореден на океанския бряг.
— Чудех се дали някога ще се върнете.
— Прекалено си млад, за да ме помниш.
— Бях на дванайсет при последното ви посещение — отговори шофьорът. — Видях ви да побеждавате деветима наведнъж. — Той замълча, после протегна ръка. — Казвам се Нийл. Нийл Кеймън.
Ломакс погледна ръката, после я пое за секунда.
— Аз съм Феликс Ломакс.
Нийл поклати глава.
— Вие сте Гробокопача. Къде ще отидете след това?
Ломакс вдигна рамене.
— Зависи какво ще науча тук.
Нийл се замисли, после попита:
— Искате ли компания?
— Къде?
— Там — той махна към небето. — Целия си живот съм прекарал тук, на този свят. Иска ми се да видя нещо по-различно.
— Работя сам.
— Може да съм ви от полза.
— На всеки проклет свят, на който кацна, винаги има по едно момче, което иска да се махне от родния си свят и да си създаде име по Вътрешната граница — отговори Ломакс. — Повечето от тях умират, преди гробарят да е наясно какво име да излее върху надгробния им камък.
— Аз не съм като другите.
— Да, знам. Вие всички сте различни.
— Целият ми живот е преминал на Сивия облак — продължи Нийл. — Искам да видя как е там.
— Запази си билет за следващата екскурзия. И ще живееш по-дълго.
— Не ме интересува това, което виждат туристите — възрази младият човек. — Искам да видя световете такива, каквито са, и истинския начин, по който живеят хората… Имам спестени пари. Мога да се приготвя за тръгване още днес следобед.
— Не и с мен — отсече Ломакс.
— Ще върша каквато работа ми дадете, всичко.
— Не ме интересува.