Елин Пелин
Пророк
Той пристигна в града като застрашителен облак. По мрачното му лице играеха дълбоки бръчки, движени от гняв. Тъмните му очи гореха от ненавист. Устата му бяха засъхнали и попукани от непрестанен вик.
— Покайте се, защото божията мъст виси над вас!
Беше съботен ден. Привечер. Хората, освободени от седмодневния труд, пълнеха пазара, мегданите, кръчмите и кафенетата и новата пролет, която току що беше разцъфнала, ги възбуждаше радостно. По песъчливите пътеки на градските градини играеха деца, по затулените пейки си шепнеха влюбени двойки, притиснати един до друг, по пътните врати бяха излезли стари жени и минаващите се обръщаха към тях с почит като към стари мисли и ги заминаваха бързо. От малките дюкянчета се обаждаха продавачи, шеговито канеха хората, хвалеха стоките си и хвърляха весели закачки зад гърба на хубавите жени. Животът си течеше такъв, какъвто е бил винаги. И лошите, и добрите живееха така, както можеха, и не така, както искаха. Всеки търсеше щастие и всеки го разбираше по своему. Злото и доброто се преливаха и месеха в една приятна измама, която поддържаше живота и крепеше надеждите.
И ето, сред тия мирни хорица се появи буреносният пророк като застрашителен облак. Той размаха седможилест бич, гласът му загърмя като рушителна тръба и мълнии от гняв излязоха от устата му:
— Покайте се, защото божията мъст виси над вас! Аз съм пратеник негов, и устата ми говори чрез него. Земята ще се продъни и ще погълне нечистия ви град. Потоп ще ви отнесе, огън ще превърне на пепел къщите ви!
Пророкът вървеше бос по неравната каменна настилка на улиците и от дрипавата му власяница, с която покриваше тялото си, падаше гад. Сплъстената му и никога не чесана коса се развяваше от бързия му ход. Страшният бич плющеше в ръката му и удряше и удряше всеки, който се приближи, защото разгневеният пророк не допущаше да има праведни на земята. Надъхан от жестоката идея за доброто, той не знаеше що е милост. Той шибаше влюбените, които срамежливо се държеха за ръце, биеше по лицата хубавите жени, защото дишаха съблазън, биеше грозните, защото чрез разни мазилки се мъчеха да добият съблазънта на хубавите. Биеше снажните мъже, в които кипеше плътска сила, биеше недъгавите просяци, които се мъчеха да скрият грозотата на тялото си под дрипите на облеклото си. Биеше богатите за разкоша им и бедните за унижението им. Биеше блудниците, защото подлагаха тялото си за пари, биеше и честните жени, защото законният брак ги отегчаваше и караше душите им да скучаят.
Биеше пратеникът божи и ревеше:
— Забравихте оня, който ме е изпратил! Аз ида да ви донеса неговата безпощадна мъст! Посипете главите си с пепел, молете се и плачете!
Уплашени от гнева на пророка, хората се разбягаха и изпокриха. Чуха се зловещи плачове и викове, които се вдигаха до небето като предсмъртна поличба.
Пред страшния пророк се явиха някои мъдри и смели старци и го попитаха:
— Какво искаш от нас?
— Не искам нищо. Бог ме праща, за да ви накажа.
— Какво сме сторили?
— Престъпихте заповедите му.
— Бог вижда — каза един от старците, — че живеем така, както са живяли хората от веки веков. Трудим се, развъждаме челяд и се грижим за нея. Не можем да бъдем много добри, защото бог е направил човека така, че да обича себе си повече от другите. Не можем да бъдем и много зли, защото се боим едни от други. Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си. Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.
— Не говорете, не смейте да ми противоречите вие, които сте разрушили границите между злото и доброто. Смърт и огън ще ви помете!
И седможилестият бич заплющя върху главите на тия, които се учудваха на пророческия гняв. Те се разбягаха недоумяващи и уплашени.
Пророкът вдигна очи към небето.
На неговите широки граници се издигаха черни злокобни облаци, предвождани от орли, разперени като черни кръстове. Светкавици почнаха да бичуват земята.
Още по-голяма паника обзе хората. Страх смрази душите. Скоро улиците опустяха и градът заприлича на изоставен мъртвец.
Пророкът остана сам. Той заудря с бича по камъните и зарева:
— Излезте и се подложете под бича ми! Над главите ви виси стихия. Божият гняв ми иде на помощ.
Но около него нямаше вече никой. Светкавици пригласяха на свистенето на бича му и гръмотевици заглушаваха думите му, отведнъж земята под него се разтърси, каменната настилка се раздвижи като възвряла. Улицата почна да кипи. Дупки и пропасти се образуваха една след друга и пак бързо се затваряха. Подземен тътнеж се сгромоляса някъде и сякаш повлече света.
— Господи, дочаках тържеството на гнева ти — извика пророкът с протегнати към небето ръце и удовлетворената му душа възликува. Страшна усмивка изкриви мрачното му лице.