Рей Бредбъри
Прощалното турне на Лаурел и Харди на Алфа Центавър
Бяха мъртви от двеста години.
И въпреки това бяха живи.
Не беше възможно да пристигат тук, на Алфа Ц. Дванадесет, дванадесетата планета на Алфа, но въпреки това пристигаха.
Нямаше тълпи. На разсъмване тихомълком се бе формирала една конгрегация да освети чудото, генетичната игра, родена в погребалната катедрала, за да възроди смеха на далечните светове.
Предишната нощ имаше двадесет и четири часова филмова веселба с тези двама светци, завършила със сълзи от смях. След това двадесет хиляди фенове се изляха на космодрума на Алфа да гледат как специалният им кораб прогаря небето и възпламенява сърцата им.
Сега всичко потъна в мълчание.
Последваха технологични изригвалия от театри на сенките, лазерни графити и египетски пушеци и огледала, когато спускателният кораб избухна в меланж от огън и дим, за да се преобрази в невероятния форд модел T от 1925 година! Сгъваема кола с две лица върху диплите, едното широко, другото тясно, две лица, държащи шапките си и махащи диво.
Модел T експлодира и се разпадна, а двамата отскочиха настрани и се втренчиха в останките. Дебелият удари бомбето си в земята и извика:
— Поредната бъркотия, в която ме въвлече!
И добави:
— А аз не мога да те завлека никъде!
След това сред буря от смях те затичаха към града — наполовина погребално шествие, наполовина коронация.
ЗДРАСТИ, СТАН, ЗДРАВЕЙ, ОЛИ — изкрещяха телевизионните новини.
— Откога са живи? — попита барманът Уил Граймс.
— Не са. Бяха. По дяволите, сложно е да се обясни — казах аз, без да откъсвам очи от телевизора в бара.
— Да не са от онези медицински фокуси от края на двадесети век, с които народът живее по деветдесет и девет години?
— Не.
— Виртуална реалност? Оптични влакна и изпълняване на желания?
— По-топло.
— Снаждане на ДНК за възкресяване на птеродактили, докато Върховният съд не снима животните и не ги прехвърли назад във времето?
— Ами… — започнах аз. — Имаше…
В същия миг Лаурел и Харди нахлуха, или се вмъкнаха в бара. Възклицания навсякъде. Оли огледа обстановката.
— Ние — обяви той — желаем двойна доза…
— Джин — каза Стенли.
— Именно — кимна Оли със затворени очи.
— Истински ли сте? — попита Уил Граймс.
— И още как! — Харди надуто се удари в гърдите.
— Нима не изглеждаме истински? — изписука Стан.
— По дяволите. — Уил Граймс наля питиетата. — Но как така сте черно-бели, като в онези стари ленти? Без никакъв цвят.
— Лесно като две и две — ухили се Стан.
Оли го прекъсна.
— Стига, Стенли! Сър, когато ни създадоха, си бяхме пълноцветни. Но народът каза — не! Това не са Стан и Оли! И така — хайде обратно в лабораторията за избелване и оттам — марш да падате от покриви…
— В славното черно-бяло — примигна Стан.
— Да! — възкликнах аз. — Кожите ви! Чиста светлина!
— Компютърна козметика!
— И все пак — запитах аз, — как стана така, че сте тук два века след вашата… кончина?
— Никога не сме умирали! — изпротестира Стан с тънкото си гласче.
— Благодаря, Стенли! Никога не сме живели и никога не сме умирали. Ние сме първи братовчеди на електрическата крушка, телефона, увеселителните паркове, безжичния телеграф, вакуумната тръба, телевизионния транзистор, ваксината на Салк1, вътрешноембрионалната сонда, разделянето на атома, разчитането на ДНК, факса, имейла и интернет! Един огромен Хъмпти Дъмпти на стената на лабораторията! С две думи — меле от побъркани учени, които не преоткриха динозавъра, а…
— Двама палячовци, преследвани от музикалната кутия по нанадолнището? — обадих се аз.
— Touche.
— Двама луди продавачи на коледни елхи, които разбиват цялата къща?
— Именно!
— Които гледат как горила в поличка на балерина танцува до леглата им?
— Това сме ние! — изписка Стан.
— И въпреки това сте живи?! — протестирах аз.
— Родени по необходимост. Сър, да сте чували за Самотата?
— Много отдавна. Излекуваха ме.
— Ние бяхме лекарството! — тържествуващо обяви Лаурел.
— Стенли, Стенли! Поредната простотия, сър. Та да продължа, имаше болест, наречена Самотата, която никой не беше успял да предскаже. При всички онези лабораторни тестове върху човешкото тяло, за влиянието на нулевата гравитация върху кръвообращението и не знам още какво, никой не се бе сетил да се запита за времето, пространството и отдалечеността. Как могат хората да оцелеят далеч от Земята и всички нейни корени, без нейното въздействие, десет или сто години? Космосът дом ли ще бъде, или лудница? Гостоприемство ли ще предложи, или затвор за тялото? Никой не знаел.