— Е, една тъмна сутрин на деветдесет светлинни години от Земята се случило масово събуждане. Един младеж започнал да плаче и не можел да спре. Защо? Защото Земята била далеч. Изчезнала, изпарила се, не било за вярване!
— Никой не бил планирал това. Ама че удар в диафрагмата на психологията.
— Риданията и плачът се разпространили. Плачът е заразен. Също като онези стари записи на смях, дето ги пускаха след Първата световна война. Народът слушаше и се смееше!
— Скръбта също е заразна. Самотата върлувала все повече и повече. Нощем всички погребвали загубените си мечти.
— Трябвало да се вземат мерки! Старите филми и ленти се оказали лекарството. Но те били като спиритически сеанси. Всички актьори в онези филми били мъртви още преди първата ракета да достигне Плутон. Не трябвали образи, а истински човешки същества!
— Така — продължи Оливър Харди — се родихме ние. Не прераждане, а раждане, забравете за истинското ни раждане и смърт. Ние не сме Второ пришествие, а Първо действие. Бяхме завършени — плът от плътта, нервни окончания към неврони, ганглии към ганглии, ДНК-импланти, хромозоми, намерени в крипта на Глендейл и в гробница в Санта Моника, епидермално зрънце, най-чист електрически дъх — и voila!
— Лаурел и Харди! — извиках аз.
— Именно! — засмя се Харди. — При първото ни появяване на Луната и водевилното турне на Главната сцена на театъра на Марс сълзите пресъхнаха. Хлипанията изчезнаха. Хората се смееха! Двамата със Стан не само излекувахме сутрешното и нощното прилошаване, но и направихме калифорнийските технически Франкенщайновци богати, защото смеейки се, цивилизацията реши да продължи Голямото разселване и да гарантира безсмъртието на човечеството! Лаурел? Харди? На бис! Простете самохвалството ми.
Майк извади нови чаши.
— Джин за всички — каза той. — Нека изясним нещата! Вие двамата живи ли сте?
— Не.
— Умрели ли сте.
— Не — каза Стан.
— Ние сме Невъзможните! — обяви Харди.
— Чакай малко — намесих се аз. — Стиснете ми ръката. Виждате ли? Не е невъзможно.
— Не — с престорена скромност каза Харди. — Вселената е невъзможна. Ние сме просто продължение на тази Вселена.
— Кажи му, Оли — изцвърча Стан.
— Благодаря, Стенли. — Оли докосна гърдите си с дебелите си пръсти. — Какво отговаряш, когато те питат дали вярваш в Дарвин? Да! В Ламарк? Да! В Стария завет? Да! Но как можеш да вярваш едновременно в Дарвин, Ламарк и Бог, който е казал „Да бъде светлина“? — Оливър Харди разгледа трите си пръста. — Защото… нито едно от тях не е доказано! Нито Дарвин, нито Ламарк, нито Старият завет! Е, защо тогава да не вярваме и в трите? Вселената създадена ли е била? Имало ли е Голям взрив? Не. Не е имало Сътворение. Невъзможната Вселена винаги е съществувала, на милиарди светлинни години наоколо, без начало, без край, във всички посоки, завинаги! Мили Боже, възкликвате вие. Трябва да се е започнало някак. Не, отговарям аз. Тя винаги си е съществувала. Невъзможно?! Да. Заобиколени сме от невъзможни неща. Така че се размърдайте. Вие сте също толкова невъзможни, колкото сме и ние. Ние само изглеждаме малко по-странно, защото сме черно-бели!
— Направо съм сащисан — каза Уил.
— Сащисан е бил първият Папа на Сътворението преди десет милиарда милиарда милиарда години на несъществуване. Закачи този календар на стената, само дето няма стена.
— И какво? — запитах аз.
— И — помпозно продължи Оливър Харди — крайното заключение е, че ние никога не сме се раждали, никога не сме умирали, но въпреки това ни има. Каква страхотна прилика има между нас и Вселената!
— Точно така! — обади се Стан.
В този момент телевизорът в отсрещния край на кръчмата нададе остър писък и изпълни екрана си с цветове.
— Последни новини — разнесе се погребален глас. — Пристигнаха Вредителите!
— Вредителите ли? — учудих се аз. — Какво увреждат?
— Нас — удари се по гърдите Оли.
— Но защо някой ще иска да ви уврежда?
Всички вперихме погледи в телевизора. Пред хотела ни се беше струпала мълчалива тълпа, която сега влезе във фоайето и пое нагоре към мецанина.
Множеството нахлу в бара, без да издаде нито звук. Очите им горяха, но чакаха с надеждата да открият филмовите неверници, библейските дегенерати, вмирисаната плът Христова. Имаха много имена за врага, но единствено тези бяха изписани на малките картончета, предавани от ръка на ръка.
Настъпи миг на паника. Страхувах се, че Стан и Оли ще бъдат разкъсани на целулоидни парченца. Но…
Лаурел и Харди изчезнаха.
— Какво стана, по дяволите?… — ахна Майк.