— Да, какво? — Претърсих празното пространство, а тълпата се изниза през другата врата на бара, като остави след себе си стотици листовки:
Долу дигиталните духове.
Нека мъртвите погребат умрелите.
ДНК Лазаре, умри!
Само Иисус е Второто пришествие.
Гледах листовките, докато тълпата с разочаровано мърморене си замина.
Лаурел и Харди се появиха отново.
— Как ти се сториха? — обади се Оливър Харди.
— Къде бяхте?
— Тук! — изписука Стан и рязко отметна перчема си. Лицето и тялото му изчезнаха, появиха се отново, пак се стопиха и отново изникнаха пред нас.
— Дигитална маскировка? — извиках аз.
— Почти — отговори Стан.
— Стенли — скастри го Харди. — Уважаеми господине, имали ли сте някога пластмасова линийка с картинки на динозаври?
— Да!
— И какво става, когато завъртите линийката?
— Динозаврите се надигаха, после се смаляваха, изчезваха… Господи! Това ли сте вие? Как действате?
— Нещо подобно — обяви Харди. — Може да се каже, че сме отпечатани върху атмосферен лещовиден отвор. Погледнати отпред, ние сме цели. Погледнати отстрани — voila! — Харди изчезна и се появи, изчезна и се появи.
— Проклет да съм — каза Майк.
— Значи сега ви виждаме отпред, а тълпата ви е видяла отстрани?
— Да! Никога не сме пристигали, никога не сме си тръгвали. Никога не сме се раждали и никога няма да умрем. А сега за Вредителите. Защо им е да ни Увреждат нас двамата със Стенли?
— Защо?
— Защото тези Религиозни отмъстители ни мразят, тъй като твърдим, че Вселената е невъзможна. — Оли разбърка джина си с пръст. — Казват, че Създателят е подпалил фитила на Големия взрив. Но тъй като сме видели Вселената с големина милиарди светлинни години, двамата със Стан сме слепи, затова…
— Искат да ни Увредят. — Стан изписа името си във въздуха с носа си и направи заврънкулка.
— Както и Джийн Кели — важно продължи Оли, — Гарбо…
— Джийн Кели! — извика Майк. — Гарбо? Ниночка?!
— Гарбо се смее. Скоро ще дойде.
— А има ли много… — започнах аз, но смутено млъкнах.
— Има ли много други Лаурел и Харди ли? И да, и не.
— Едновременно?
— Защо не? Други Стан и Оли да се мотаят из космоса? Какво лошо могат да направят и десетина като нас?
— Но, но, но… — заекна Майк.
— Никакви „но“, драги ми господине. — Оли погледна бомбето си, сякаш бе някаква кристална топка. — При толкова много чакаща лекарството си меланхолия из всички светове трябва да има десетина Стан и Оли. Самотата може да завърлува отново и да засегне милиони.
— Зная… — каза Майк.
— Не знаете, драги ми господине, затова ще продължа. Когато скептиците ни питат, ние отричаме нашето ДНК родство. Ние сме единствените черно-бели духове, спуснали се от Лазаровия интернет.
— Като две грахови зрънца от шушулка! — додаде Стан.
— И все пак не мога да повярвам… — започнах аз.
— Не да повярвате, господине, а да знаете. Вземете за пример гъсениците и пеперудите. Нищо общо между тях, нали? Но в същото време са едно и също. А самият Живот на Земята? Как може мъртвата скала в първичния океан да бъде ударена от гръм и да оживее? Как може гръмотевичната буря да породи живот? Не знаем, казват учените. Просто е станало. Боже, малко наука! Така че, драги ми господа, ето ни и нас. Случили сме се. Без начало и без край. Наполовина гъсеници, наполовина нощни пеперуди.
— И още нещо — възкликна Стан. — Двамата с Оли ще живеем вечно.
— Вечно? — ахнах аз.
— Не е ли това, което винаги сте желаели още навремето? Когато правихме шоуто в Дъблин и всички крещяха: „Стан! Оли! Не умирайте“? Ето защо ще бъде така — завърши Стан с насълзени очи, вперил поглед в годините напред. — Ще се върнем за нашето последно Прощално турне. Вписано е в договора ни, година след година, след година… — гласът му намаля до шепот, — … завинаги.
— Завинаги — прошепна някой.
— Или вечно — жизнерадостно каза Оли. — Което се случи първо.
— А къде ще ходите оттук? — попитах аз.
— В това съзвездие има сума ти планети. Осем са обитаеми, на други седем има колонии. Множество Самотници чакат своите кумири да се покажат и да спасят цивилизацията. Но ето че пак почнах.
— Вие сте Христос без разпятие — тихо каза Майк. — Най-обичните интергалактични синове на Бог. Назарет без сълзи.
— Какво ли щяхте да кажете, ако ни познавахте каквито бяхме в действителност — каза Стан. — Оли два пъти по-надут, аз два пъти по-мълчалив.
— Не бих казал това! — извика Оли.
— Току-що го направих — каза Стан.
— Е — каза Харди и размърда пръсти, — трябва да кажем „та-та“. Тази нощ клонът на ирландските сираци на Центавър организира гуляй. Двамата със Стенли трябва да водим Разрушителното дерби. Нали, Стенли?