— Кой Мартинов? — попита и дядо поп, като махна повелително на баба попадия да не пищи.
— Казаха, че е Мартинов, поетът.
— Бре!
— С какво се е отровил? — попита докторът.
Тая лакома новина въдвори мигновено тишина в женската част на обществото. Удивления, охкания, смайвания.
Жените обсипваха майора с въпроси.
— Ами кой е тоя Мартинов? — попита пак поп Сребро, комуто остаяше неясно нещо.
— Мартинов поетът, писателят бе! — отговори докторът. — Трябва да е зел стрихинин в силна доза или цианкалий.
— Баснаджият ли? — извика очудено поп Сребро, като се сети сега за кого е реч.
— Не, той не пише басни — забележи майорът.
— Календарджият де — поправи се попът.
— Не е календаржия, джанъм — каза майорът: — Той е писател и поет, много талантлив, кой го не знае.
Тия обяснения никак не измениха ниското попово мнение за Мартинов. Той никога в живота си не беше си дал труд да различи тия разни понятия: календарджия за него беше всеки, който пише книжа, печати ги и ги продава, за да се поминува. За Мартинова той знаеше само това и ето защо по лицето му се появи изражението на някакво чувство средно между жалост и презрение.
— И каква ще е била причината? — попита трети път госпожа Врачевска.
— Доколкото можа да съдя от един по-предишен разговор с Пиперкова, негов най-ближен приятел — пое майорът, като си изтърси пепелта от цигарето в бронзовата изваяна пепелница, — причината да посегне върху живота си ще е бедността, по-добре — глада.
— А!
— Да, гладът и огорченията. Мизерията и грижите го отчайваха още от дълго време, откогато бе изваден от служба и фърлен на пътя с жена и три деца, поради независимия си характер. Той беше все мрачен, умислен; имало минути, в които дохаждал в отчаяние. Той казвал често на Пиперкова: „Пиперков, дотегнал ми е тоя мизерен живот, ядове и тегла, някой път ще си пръсна главата с куршум“…
— А земал отрова, като жена — забележи строго попът.
— Затова го гледах — каза докторът — все такъв смутен… трябва да е… Въобще, който е поет, е болен човек — прибави с доктринален тон Галев, — или по-добре: серсем човек. Един човек със здрав ум и с мозък в главата би потърсил друга печалба, вместо да гладува от писателство. На Мартиновата постъпка може да се реши само един извеян глупец.
— Позволете, г-н докторе, глупец не е Мартинов, а, напротив, твърде даровит поет, чието име се славеше…
— Чието име се славеше, а коремът му куркаше — каза докторът. — Кой купува у нас книги?
Няколко време следваха всякакви догадки и тълкувания за причините на това самоубийство и нещастните му сетнини за Мартиновото семейство. Както обикновено, новините за чуждите злощастия са най-питателна храна за един оживен разговор и сегашното известие внесе благодетелно освежение в беседата, станала бледна и незанимателна от докторовата политика.
— И за какво му бе тая слава? Аз съм го виждал няколко пъти — вехтък, вехтък! — каза Аргиров.
— Вчера пак срещнах едного от тях с книги под мишница… продава ги из улиците… Ама пазил ме бог да купя нещо — каза поп Сребро.
— А бе, не е, дядо попе: ти за другиго разбираш! — пресече го докторът.
Офицерът пак пое:
— Ако славата му не даде хляб, тя му спечели врагове. Голямата му дарба възбуди завистта на ония, които тя засягаше. Пиперков ми казваше за мълчалив един комплот на пишущите братя, който отдълго време правил живота на Мартинова несносен. Непрестанните злъчни и от всички страни печатни нападки, хули, клюки, обезценяване на трудовете му, отричания таланта му го правили нервен, раздразнителен, уязвявали извънредно чувствителното му самолюбие и убивали съня и здравето му. — „Видиш ли тоя концерт от вълчи воеве против мене, брате, казвал той на Пиперкова. Той ще ме убие, слаб съм, няма да устоя: от чуплив кристал съм направен, не от гранит. А в тая злощастна България на един писател е нужен при таланта, и желязна душа, и железен юмрук, който аз нямам…“ От една страна самолюбието, от друга — черната сиромашия при горделив характер докараха злото: нервозната раздразнителност сломи духа му, а отчаянието уби куража му; такъв е нашия обществен живот.
Аргиров помисли и каза, като допи чая си:
— Пак обществото криво, пак България лоша, злобна, завистлива! Така пеят всичките глупци, за които светът е лош, защото те не знаят ни на себе си да бъдат полезни, ни другиму.
— Извинете, Мартинов беше полезен със своята литературна деятелност — каза Врачевски.
— Кому беше полезен?
— На обществото… на народа, в духовно отношение, разбира се.
— Защо тогава не живее?
— Защото у нас перото не може да храни, книжната търговия няма пазар.