— Играеш с жълтици, разбрахме — каза поп Сребро.
— Тоест, станах търговец — жълтиците, парите тогава значеха търговия… Бачо на своя прощъпалник земал кръста…
— И станал поп, бог да го прости — допълни поп Сребро.
— Малкият ми брат Димитър грабнал ножът…
— Хайдутин? — избъбра попът.
— За тогава, дядо попе… а сега офицерин.
— Истина — офицерин. Как се сбъдна! Божия промисъл. — И поп Сребро се прекръсти.
Майорът забележи:
— Любопитно е, че и аз съм бил вземал ножът и баща ми си помислил, че ще стана касапин.
— Не е много сбъркал. Тоя кръст, дето го получи за „храброст“ на гърдите подир Сръбската война, какво е? — усмихна се докторът.
Поп Сребро се чешеше в тила и се мръщеше, вероятно искаше да си спомни за своя прощъпалник.
— Та видите — продължи домакинът, — в нашата фамилия предсказанията на прощъпалника не са лъгали ни един път. Сега разбирате колко е голямо и справедливо моето любопитство тая вечер.
Докторът и Врачевски потвърдиха също, че някаква тайнствена воля се намесва в случайностите на тоя обичай.
Не произволно и слепешки детето грабва тоя или оня предмет, а по силата на някакъв вътрешен нагон, някакъв сляп усет, инстинкт, разумен магнетизъм ръководи първото движение на ръчицата му… Може би тук се проявява и атавизъм… Припомниха и други примери за сбъднати предвещания. Другите безусловно се присъединиха към тяхното мнение. Баба попадия спомни, че брат й зел дивитя, а той бил двайсет години капзамалин в турско време, винаги с дивит и тефтер в пояса — капзамалин и умрял.
И цялото общество тука се намери в хипнотическо верующе настроение. Скептичен остана майорът, но той от такт и приличие не иска да нарушава ненужно умилителната общност в мислите и да накърнява с неуместни усъмнявания тържествеността на стария български обичай.
Домакинята, лучезарна от щастие и младост, пое от слугинята сребърната широка синия с предметите на прощъпалника и заедно с мъжа си ги наредиха въз килимче, постлано на паркетния под. Една ламба насред килима осветяваше следните вещи:
Куп жълтици (те означаваха търговец).
Кръст (духовно звание).
Орден (чиновник).
Детска сабица (офицер).
Пасти (чревоугодец).
Чаша вино (весел, жизнерадостен човек или пияница).
Китка цвете (кавалер и женолюбец).
Един подвързан в червено том „Стихотворения Пушкина“ (поет, писател)!
Умните и честолюбиви родители туриха последният символ на оня край, който почти оставяше в сянка под увисналия край от покривката на масата. Отсам, най-близо до погледа на детето, блещяха жълтиците, после орденът и сабицата. В увлечението на своята нежна родителска любов те си допуснаха тая невинна хитрост, уверени, че улесняват работата на орисията.
Златото лъскаше и блестеше съблазнително под яркия светлик на двете светила; блестеше весело и кръстатия орден от емайл, златообкован с алената си александровска лента. Сабицата, като едно бяло зъмче, лежеше красиво на килима.
— Облог правя, че ще налети право на жълтиците: сегашните деца са хитри — забележи поп Сребро, като впиваше погледа си в лъскавата купчинка.
— Аз съм за сабята — усмихна се майорът — и искам да черпи шампанско господин Никифоров: тя значи войник, значи генерал.
— Колчо да гледа ордена, ордена! — извика докторът. — Сега този, а като стане мъж — друг, с лента през гърдите — министерски! Помнете ми думите, орденът ще вземе!
Никифоров извика тържествено към жена си:
— Коленцето сега!
Радостни възклицания посрещнаха пак детето, когато госпожа Никифорова го внесе в салона.
Тя го сложи, закрепи на краката му и каза нежно:
— Коко! Там, там! — посочвайки му прощъпалника.
— Коленце! Вземи, вземи! — каза му галено и бащата, като ръката му сочеше прощъпалника и, неволно може би, право в златната купчинка.
Всички със замръзнала усмивка на лицето следяха с напрегнато внимание движението на Николча. Детето, като видя предметите, хлъцна от радост, която се изрази чрез някакъв самодоволен звук, полувик, полусмях, получуруликане. Па с прострени ръчици то закрета смешно с неукрепналите и разкрачени нозе право към съблазнителните вещи.
— Нали ви думах — право там отива — избъбра поп Сребро.
Николчо действително приближи златото, наведе се да грабне с разперените пръстчета лъскавото купче, но внезапно погледът му мина на съседните предмети и то посегна към сабицата.
— Генерал Никифоров! — Шампанското! — извика весело офицерът, като погледна бащата.
— Яй… яй… — изсмя се детето, което, без да свали ръката си до генералския символ, премести я над китката.