— Чапкън! — извика засмян, но недоволен бащата.
Дамите се изкикотиха лукаво.
— Ще гори жените — каза майорката.
Но детето пак се спря в нерешителност, сякаш засрами се, тури пръстче в уста, като да се затрудняваше в избора, па очите му се впиха вторачено в кръста.
— Земи кръста, къзъм — извика щастлив попът; — от тебе ще излезе владика, а не орман папазъ, като дядо ти попа.
Но Николчо не пипна кръста, а гледаше нерешително на всичките предмети.
Непонятното колебание на Колето да си избере нещо замени напрегнатото любопитство с тревожно чувство…
— Коко! Я виж как свети? — и майката посочи жълтиците, за да пренесе пак вниманието му на тях.
— Ъхъй, хъй! — изсмя се детето, па се наведе и грабна с двете ръце червената книга — томът със стиховете!
— Ах! — извика Никифоров.
Недоумение, почти досада, се изобрази по лицето му.
— Славен писател ще стане! — извика майорът.
— Велик поет! Пушкин! — извика Врачевски.
Никифоров погледна жена си стреснато.
Попът бърбореше нещо недоволен.
Аргиров също измънка нещо с кисело лице.
Докторът Галев пошушна:
— Празна работа. Аз не вярвам в тия предвещания.
Беседата сякаш стана хладна и увяхнала.
Тя се оживи пак, когато се сложи трапезата за нощно закусване. Запиха се здравици с шампанско. Никифоров задуши неприятното си чувство и придоби весел вид. Той учтиво поблагодари за изразените при тостовете от Грудова и Врачевски пожелания за успеха на Колча в поетическото поприще и като интелигентен и със светски правила човек даде духовито тона за приятни и живи разговори.
Къде полунощ гостите се сбогуваха и си излязоха весели и благоразположени. Когато Никифоров ги изпрати до вратнята с жена си, той се обърна към нея с внезапно намусено лице:
— На кого се е метнал? Та в нашия род не е имало просяци!
Вратнята се затвори. Навън зимната нощ, ясна и студена, покриваше с дрезгавата си тъмнина улиците, къщята, пространството. Далек шум от файтон тресеше нощния въздух и нарушаваше тишината и съня на нещата. Брилянтоподобни звезди блещукаха на тъмносиния свод, тайнствено и глухо надвесен над заспалата столица. Близо една весела група младежи, пеейки къс от опера, мина шумно и се отдалечи в мърчината на улицата. После покоят пак се въцари в цялата природа, при нямото мигане на небесните звезди, пътующи тихо из дълбочините на ефира.
София, 1903