Всички тия поличби и напасти жителите на село Голяма Неволя преглътнаха мълчаливо.
Но когато една заран намериха разбита общинската канцелария и от чекмеджето на масата вдигнати неизвестно от кого хилядо лева грешни сиромашки пари, селените се стреснаха като никога… Кмета хич му не мисли, ами се качи на коня и като вятър отиде при Марга гледачката в село Малка Кривда.
— И това, и това се случи в наше село, бабо Марго — разправи й той, — гледай, та виж кой изгори сиромашта…
Баба Марга хвърли книгите.
— Пусто да опустее, чорбаджи, лошо се казва… на тебе сочи — рекла баба Марга.
— Лъжеш, вещице… гледай още веднаж.
Баба Марга пак хвърли книга.
— Ох, пак същото, чорбаджи…
— На боб гледай, брантийо, книгите ти лъжат — Заревал чорбаджията.
Баба Марга гледала и на боб, и на решето и все така й се казвало.
— Те, се на теб показва… да ме убие господ — ако лъжа — взела да се кълне тя и наставила. — Да не си пък ти, чорбаджи, па нещо… такова… и да си забравил я…
— Курво, циганко, да мълчиш, че езика ти отрязвам — закрещял кмета и вдигнал ръка да я бие. — Или право казвай, или ще те пребия.
Баба Марга пак гледала и за чудо голямо тоя път й се казало право.
— Прости ме, чорбаджи — рекла, — грешила съм… Незнаен и далечен чужденец ги е откраднал и не може да се издири…
— Е, видиш ли, брантийо — рекъл чорбаджията, засмял се и й дал таман три гроша и зола.
Кмета се върна грижовен и умислен. И когато разправи на селените какво казала баба Марга, смал се не разплака, такъв народен човек беше. Та ако не беше такъв, щеше ли да бъде депутат?
Стреснаха се сиромаси селени, па запсуваха наляво и надясно.
— Лъже оная брантия, бе хора… Тия пари наш човек си ги хапна — завикаха някои.
— А, може ли да бъде? Това християнин човек не е направил — рече кмета.
— Пара е слепило, бе кмете — обади се друг.
— Да се издири, крадеца да се издири, че тия пусти пари пак село ще ги тегли — завикаха мнозина.
— Да се даде прошение…
— Бе и на бога да го давате, това си е… Баба Марга няма да лъже я…
Селяните се развълнуваха до един, па се вдигнаха всички, та в околийското управление при началника! Колко можаха, влязоха, колко не можаха, стоеха пред отворената врата, натискаха се, да видят вътре, и пълнеха целия коридор.
— Такава и такава работата, господин началник, искаме да дадем прошение, че ни ограбиха, че ни душата изедоха… И вътрешни хора са това…
Началника се изправи, вирна глава, протегна ръка и започна реч.
— Какво да ви правя, уважаеми господа!… Да, уважаеми господа, какво да ви правя? Крайно ви благодаря за честта, която ми правите с посещението, и вярвам, че при идущите избори, когато пашите мерзки противници опозиционери, магарета и маскари…
— Ами ние за друго сме дошли, г-н началник.
— А… да, пардон… но… за какво бяхте дошли, моля ви се? А, да… парите. Знам цялата ви работа. Г-н кмета ви още преди една седмица ми разправи за случката… Жалко…
— Каква ти една седмица — парите се откраднаха вчера — рече някой.
— Да, се едно, господа… Туй не важи… важното е, че крадеца е неизвестен, няма свидетели и улики, и аз не мога да ви помогна.
— Да дадем прошение — рекоха селените, — та да се разследи…
— Кому и за какво прошение, господа?
— Прошение до тебе ли, до окръжния управител ли, до министъра ли…
— Баш до бога да то дадете — се то. Най-добре идете си, търпете си и туйто…
— Па да може, ние и до бога ще се оплачем — рече един, — ама не може, и той не ни чуе вече, господин началник, па ние и от него на тебе бихме се оплакали, оти ти си най-близо до нас.
— Па и чорбаджията, г-н началник, много ни яде… Бре с лихви ни трупа, бре ниви и ливади ни ограби, бре вино и ракия ни продава като чиста водица — само малко дъхне на шпирт, инак гола водица…
— Уж, чест му сторихме, та го избрахме и кмет, и депутат… ама… — почнали селяните да се обаждат един по един.
— Много-много не дрънкайте, че не мога да ви слушам, господа — викна сърдито началника.
— Ама…
— Хайде сега марш, че не мога да трая миризмата ви — викна началника, изпъди ги и затвори вратата.
Селяните се върнаха в село попарени и измъчени. Разправят на кмета, а той хич не иска и да знае.
— Такива работи малко по-далеч от мен да са… Чужда беля ми не трябва — вика и си суче мустаците.
— Нали и ти си селянин, нали си ни кмет.
— Аз съм кмет, да кметувам, не да се ядосвам за чужди ядове.
Селените се обидиха от тия думи. Един от тях се обади: