Дерек бе израснал в приятен квартал, в дома на заможни родители и всичко вървеше гладко, додето един ден не реши да зареже гимназията и да поеме по лекия път на наркотърговец, вместо да изкарва хляба си с труд. Имаше всичко, можеше да постигне в живота каквото поиска. Подобни младежи се срещаха толкова често, че светът бе почнал да гледа с пълно безразличие ужасната съдба на хлапетата, получаващи райски прахчета от хора като Турбо. Фиск страшно искаше някоя нощ да отведе Дерек нейде на тъмно и с бухалка в ръка да му втълпи старомодните морални принципи.
— На прокурора не му пука какво е вършила приятелката ти онази вечер.
— Ама това е невероятно, бе. Миналата година един приятел накълца някакъв тип и му лепнаха само двайсет и четири месеца, половината условно. А на мен пет години, по дяволите. Що за скапан адвокат си ти?
— Беше ли осъждан твоят приятел? — запита Фиск. Искаше му се да запита още дали е бил един от главните виновници за най-страшното социално зло на Ричмънд, но знаеше, че само ще си хаби приказките. — Чуй ме добре: ще смъкна на три години плюс излежаното.
Този път Дерек прояви интерес.
— Мислиш ли, че ще можеш?
Фиск се изправи.
— Не знам. Аз съм само един скапан адвокат.
На път към вратата той надникна през решетките на прозореца и видя как група нови затворници слизат в плътна колона от камионетката, а веригите им дрънчат по асфалта. Повечето бяха чернокожи младежи или латиноамериканци и вече се оглеждаха изпитателно. Кой ще е роб и кой господар. Кого ще накълцат най-напред. Малцината бели изглеждаха готови да умрат на място от страх още преди да са стигнали до килиите. Някои от тези младежи навярно бяха синове на хора, които полицаят Джон Фиск задържаше преди десет години. Невръстни хлапета по онова време, мечтаещи може би за нещо повече от областния затвор. Татко го няма, мама едва се преборва с безкрайния кошмар на живота. Кой знае… Реалността често се вмъква дори в подсъзнанието. Сънищата не са бягство, а само продължение на истинския кошмар.
Като полицай често водеше със задържаните едни и същи разговори.
— Ще те очистя, човече. Цялото ти семейство ще претрепя — крещяха някои в наркотичен унес, докато им слагаше белезниците.
— Аха. Имаш правото да мълчиш. Постарай се да го използваш.
— Стига бе, човек, не съм виновен. Един приятел беше. Прецака ме.
— И къде е този приятел? Ами кръвта по ръцете ти? Пистолетът в гащите? Кокаинът по ноздрите ти? И това ли го направи приятелят? Ама че приятел.
Други губеха ума и дума, взираха се в мъртвото тяло и тихичко бръщолевеха:
— Леле боже! Мили божичко! Мама, къде е старата ми майчица? Повикай я. Направи ми тази услуга, човече, моля ти се. Мамо! О, по дяволите!
— Имате правото на защита — спокойно им казваше той.
Такъв си беше Джон Фиск.
След още две съдебни заседания в центъра на града Фиск напусна модерната остъклена сграда „Джон Маршал“, носеща името на третия председател на Върховния съд. Родният дом на Маршал беше съвсем наблизо, но вече превърнат в музей, за да съхрани спомена за великия гражданин на Вирджиния и Съединените щати. Сигурно би се обърнал в гроба, ако знаеше какви гнусни деяния се обсъждат и защитават в зданието, посветено на него.
Фиск пое по Девета улица към Джеймс Ривър. Горещо и влажно през последните няколко дни, времето бе почнало да захладнява с наближаващите дъждове и той загърна по-плътно шлифера си. Когато запръска, Фиск взе да подтичва по платното, разплисквайки с обувки локвичките мръсна вода из вдлъбнатините на асфалта.
Докато стигне в кантората си, косата и шлиферът му бяха подгизнали, а по гърба му лазеха хладни струйки. Макар че имаше асансьор, той изтича нагоре по стълбището и отключи вратата на кабинета. Сградата беше огромна като хамбар — бивш тютюнев склад, изкормен преди време, за да приюти множество канцеларии. Мирисът на тютюн обаче се бе впил в стените завинаги. И не само тук. Карайки по магистрала 95 покрай фабриката на „Филип Морис“, за която бе споменал Боби Греъм, човек можеше да се нагълта с никотин, без дори да запали. Минавайки оттам, Фиск често се изкушаваше да метне през прозореца горяща клечка, за да види дали въздухът няма да експлодира.
Кантората на Фиск се състоеше от една стая плюс баня и тоалетна. Последното имаше значение, тъй като спеше тук по-често, отколкото в апартамента си. Той метна шлифера да съхне и избърса косата и лицето си с кърпа от закачалката в банята. Сложи кафеник на котлона и се загледа в него, размишлявайки за Джеръм Хикс.
Ако Фиск си свършеше работата отлично, Джеръм Хикс щеше да остане цял живот зад решетките, вместо да му инжектират отрова в отделението за смъртници. Смъртта на осемнайсетгодишното черно хлапе нямаше да помогне на Греъм да стане главен прокурор. Черен срещу черен, отрепка срещу отрепка — за подобно убийство рядко се намираше място дори на последните вестникарски страници.