Той се озърна, безсилен да прогони потискащия страх, непоносимото нервно напрежение, сякаш архитектът на затвора бе успял някак да вгради тия чувства в самите основи на сградата. Стомахът му се сви, дланите му се обляха в пот, като че трябваше да се качи на малък самолет броени минути, преди да налети ураган. Макар и бивш военен от виетнамската епоха, Райдър никога не бе напускал страната, никога не се бе сблъсквал със смърт и сражения. Какъв майтап би било да се гътне от сърдечен удар във военен затвор насред Съединените щати. Той пое дълбоко дъх, мислено заповяда на сърцето си да притихне и отново се запита защо ли дойде. Руфъс Хармс не бе в състояние да диктува условия нито на него, нито на когото и да било. И все пак ето го тук. Райдър отново пое дъх, закачи пропуска на ревера си и стисна дръжката на куфарчето като утешителен талисман, докато надзирателите го водеха към стаята за свиждане.
Останал сам за няколко минути, Райдър огледа мръснокафявите стени, създадени сякаш за да потискат още повече хората, които навярно и бездруго едва се удържаха от самоубийство. Запита се колко души живеят тук, погребани живи от събратята си, при това напълно заслужено. И все пак всички те, дори и най-гнусните престъпници, имаха майки; Райдър допускаше, че някои дори са имали и бащи, дали на децата си нещо повече от капка сперма. Ала въпреки всичко бяха попаднали тук. Злодеи по рождение? Може би. Вероятно скоро ще измислят генетичен тест, който да разпознае дали твоето първолаче няма да се превърне в нов Калигула, помисли той. Само че какво да прави човек, по дяволите, когато му изтърсят лошата новина?
Разсъжденията му секнаха, защото в стаята за свиждане влезе Руфъс Хармс, извисен цяла глава над двамата надзиратели, които го придружаваха. От пръв поглед приличаше на феодален владетел сред васалите си, макар че беше точно обратното. Райдър никога не бе срещал по-едър мъж — същински великан, надарен с неимоверна сила. Дори и сега масивното му туловище сякаш изпълваше цялата стая. Гърдите приличаха на два железобетонни блока, закачени един до друг, ръцете бяха като дървесни дънери. На ръцете и краката си носеше вериги, които го принуждаваха да се движи с характерното „затворническо тътрене“. Но личеше, че е свикнал с това; късите му крачки бяха някак изящни.
На възраст беше около петдесет, но изглеждаше поне с десет години по-стар; Райдър забеляза следите от стари рани по лицето му, изкривената хлътнала кост под дясното око. Младежът, когото някога бе защитавал, имаше изящни, дори красиви черти. Райдър се зачуди колко пъти са го пребивали тук и какви ли още следи от насилие носи под дрехите си.
Хармс седна отсреща, зад дървената маса, изподраскана от ноктите на хиляди нервни, трескави ръце. Отначало не погледна адвоката, а се озърна към надзирателя, който бе останал в стаята.
Райдър схвана безмълвния намек и също се обърна към надзирателя.
— Редник, аз съм негов адвокат, тъй че ще трябва да ни оставите насаме.
Отговорът бе автоматичен.
— Това е строго охраняван затвор и всеки затворник тук се смята за извънредно опасен. Тук съм заради вашата сигурност.
Райдър знаеше много добре, че хората тук наистина са опасни — не само затворниците, но и надзирателите. Нямаше друг начин.
— Разбирам — отвърна адвокатът. — Не ви моля да излезете, но ще бъда благодарен, ако се поотдръпнете. Адвокатска тайна, нали разбирате?
Надзирателят не отговори, но се отдръпна към дъното на стаята, където навярно нямаше да ги чува. Руфъс Хармс най-сетне погледна Райдър.
— Донесе ли радиото?
— Странна молба, но все пак я изпълних.
— Включи го, ако обичаш.
Райдър извади транзистора и го включи. Из стаята се разнесе печалният звук на кънтри. Той помисли смутено, че думите звучат нелепо и кухо пред лицето на истинското страдание между тези стени. Хвърли на Хармс въпросителен поглед и затворникът се озърна.
— Много уши слухтят наоколо. Някои не се виждат, нали схващаш?
— Подслушването на разговор между адвокат и неговия клиент е забранено от закона.