Хармс леко разпери ръце и веригите издрънчаха.
— Много неща са забранени, но хората все пак ги правят. И тук, и навън. Нали?
Райдър неволно кимна. Хармс вече не беше някогашното подплашено хлапе. Беше мъж. Властен мъж, макар да нямаше власт над нито една дреболия от съществуването си. Освен това Райдър забеляза, че всяко негово движение е отмерено, точно пресметнато; като шахматист, който бавно посяга да докосне фигурата и после също тъй предпазливо оттегля ръка. Тук бързото движение можеше да е смъртоносно.
— Адски се изненадах, като те чух. Но да ти призная, стана ми любопитно.
— Добре изглеждаш. Изобщо не ти личат годините.
Райдър се разсмя.
— Само дето оплешивях и наддадох с двайсетина кила, но все пак благодаря.
— Няма да ти губя времето. Искам да подадеш едно нещо в съда.
— В кой съд? — изненада се Райдър.
Макар че музиката заглушаваше думите му, Хармс заговори още по-тихо.
— В най-големия съд. Върховния.
Ченето на Райдър провисна.
— Сигурно се майтапиш. — Но погледът на Хармс опровергаваше този извод. — Добре де, какво точно искаш да подам в съда?
С изящни, плавни движения въпреки ограничението на веригите Хармс измъкна плик изпод ризата си. Надзирателят мигновено прекрачи напред и го дръпна от ръката му.
— Редник, това е поверителен разговор между клиент и адвокат — побърза да възрази Райдър.
— Нека чете, Самюел — безразлично каза Хармс, гледайки настрани. — Нямам какво да крия.
Пазачът отвори плика и прегледа съдържанието. Успокоен, той върна писмото на Хармс и се отдръпна на предишното място.
Хармс подаде плика и листа на Райдър, който сведе очи към текста. Когато отново надигна глава, Хармс се приведе още по-напред и заговори. Така продължи не по-малко от десет минути. На няколко пъти очите на Райдър се разшириха от учудване. След като свърши, затворникът се облегна назад и го изгледа втренчено.
— Ще ми помогнеш, нали?
Райдър не отговори веднага, явно още се мъчеше да осмисли чутото. Ако не му пречеше веригата, Хармс би посегнал да го хване за рамото. Не заплашително, а като осезаема молба за помощ от човек, който през последните трийсет години е разчитал само на себе си.
— Нали, Самюел?
Най-сетне Райдър кимна.
— Ще ти помогна, Руфъс.
Хармс се изправи и тръгна към вратата.
Райдър прибра писмото в плика и пъхна транзистора в куфарчето си. Нямаше как да знае, че от другата страна на голямото стенно огледало един човек е наблюдавал целия разговор между затворника и адвоката. Сега този човек разтърка брадата си и потъна в дълбоки, тревожни размисли.
6.
Точно в десет сутринта разпоредителят на Върховния съд Ричард Пъркинс, облечен в традиционния тъмносив фрак, какъвто тук носеха задължително, застана в единия край на тежката маса, зад която имаше девет тапицирани стола с различни размери и форми. Той удари с чукчето и претъпканата зала стихна.
— Почитаемият председател, и тяхна светлост върховните съдии на Съединените щати — обяви Пъркинс.
Дългата винена завеса зад масата се разтвори на девет места и през тях изникнаха също толкова съдии, вдървени и притеснени в черните си одежди, сякаш току-що се бяха събудили и откриваха около леглата си цяла тълпа. Докато сядаха, Пъркинс продължи:
— Слушайте, слушайте, слушайте. Всички, които искат да се обърнат към почитаемия председател и Върховния съд на Съединените щати, нека се приближат и да слушат внимателно, защото съдът заседава. Бог да пази Съединените щати и този почтен съд.
Пъркинс седна и огледа залата, неотстъпваща по размери на малко имение. Таванът се извисяваше на дванайсет метра, тъй че човек неволно започваше да се озърта за облаци. След някои предварителни формалности и церемониалната клетва на новите върховни съдии щеше да бъде обявено първото от двете дела, предвидени за тази сутрин. Беше сряда, значи с това работата за днес приключваше — следобедни заседания имаше само в понеделник и вторник. В четвъртък и петък дела не се разглеждаха. И така щеше да продължи до края на идния април — работа три дни седмично, после седмица прекъсване и отново по същия ред. Общо се събираха около сто и петдесет заседания, в които върховните съдии щяха да изпълняват за американския народ ролята на модерни соломоновци.
От двете страни на залата имаше внушителни фризове. Отляво бяха изобразени античните законодатели. Отдясно — техните колеги от християнската епоха. Две армии, готови да се нахвърлят една върху друга. Може би за да изяснят кой е схванал нещата най-добре. Мойсей срещу Наполеон, Хамураби срещу Мохамед. Законът, правораздаването, можеше да бъде адски мъчителна работа — дори и кървава. Точно над масата имаше два мраморни барелефа. Единият изобразяваше величието на закона, другият — силата на правителството. Между тях висеше текстът на Десетте божи заповеди. Други изображения бяха пръснати из цялата зала като ято подплашени гълъби — защита на народните правдини, духовете на мъдростта и държавната отговорност, опазване на човешките права. Всички те подчертаваха ролята на съда. Ако изобщо някога бе имало сцена с подходящи размери за изслушване на съдбовни дела, то тя несъмнено се намираше тук. Или поне така изглеждаше. Ала понякога първото впечатление е измамно.