Рамзи седна в средата на масата, Елизабет Найт в десния край. От тавана на залата висеше чувствителен микрофон. Майките и бащите сред публиката видимо се напрегнаха при появата на съдиите. Техните капризни, отегчени хлапета също се наместиха малко по-прилично върху столовете. Дори и най-слабо запознатите с дейността на тази институция усещаха чувството за огромна мощ и предстоящи решителни сблъсъци.
Тия девет съдии в черни одежди казваха на жените кога могат законно да абортират; те заповядваха на децата къде да получат образование; те решаваха кои приказки са прилични и кои не; те обявяваха, че полицията няма право своеволно да претърсва и арестува, нито пък да изтръгва признания чрез насилие. Никой не ги бе избрал на този пост. Те го запазваха за цял живот и буквално нищо не можеше да им го отнеме. А работеха при такава секретност, в такава непрогледна мъгла, че в сравнение с тях другите закостенели държавни институции изглеждаха бъбриви като стари клюкарки. Редовно се сблъскваха с проблеми, които разпалваха страсти из цялата страна и караха хората да се бият, да взривяват клиники за аборти, да демонстрират пред смъртните отделения на затворите. Тези девет съдии обсъждаха най-сложните въпроси, които ще тормозят човешката цивилизация, додето свят светува. И при това изглеждаха тъй спокойни.
Обявено бе първото дело. То засягаше насърчаването на малцинствата в обществените университети — доколкото изобщо можеше да се говори за нещо подобно в днешни дни. Адвокатът Франк Кембъл, натоварен със задачата да защитава тази идея, едва бе довършил първото изречение, когато Рамзи се впусна в атака.
Председателят на Върховния съд изтъкна недвусмисления текст на Четиринайсетата поправка, според която никой не бива да бъде дискриминиран. Не означаваше ли това, че според Конституцията е недопустимо каквото и да било насърчаване на малцинствата?
— Но в миналото са накърнени правата на толкова много хора, че трябва…
— Защо смятате, че разнообразие и равенство са едно и също? — рязко попита Рамзи.
— Защото позволява създаването на широк и пъстър кръг от студенти, които изразяват различни идеи, представят различни култури и това на свой ред помага за разчупване на невежеството и стереотипното мислене.
— Да не би случайно да основавате цялата си теза върху факта, че черните и белите мислят различно? Че един черен студент, възпитан в семейство на заможни преподаватели от… да речем, от Сан Франциско, ще донесе на университета по-различни ценности и идеи, отколкото бял младеж, отгледан точно в същата среда и същия град?
В тона на Рамзи звучеше неприкрит скептицизъм.
— Мисля, че всички хора са различни — отвърна Кембъл.
— Вместо да прехвърляме всичко върху цвета на кожата, не ви ли се струва, че по-скоро най-бедните измежду нас заслужават да им протегнем десница? — попита съдия Найт. Рамзи й хвърли любопитен поглед, докато тя добавяше: — И все пак вашата теза не очертава ясна разлика между богатство и бедност.
— Да, така е — призна Кембъл.
Майкъл Фиск и Сара Еванс седяха на отделен ред столове, разположени перпендикулярно на масата. Докато слушаше този суров разпит, Майкъл се озърна към Сара. Тя не го гледаше.
— Не можете да заобиколите изричния текст на закона, нали? — настоя Рамзи, след като най-сетне откъсна очи от Найт. — Ако ви слушаме, ще трябва да преобърнем Конституцията с главата надолу.
— А какво ще речете за духа, скрит зад думите? — възрази Кембъл.
— Духът е тъй безформено нещо, че предпочитам да боравя с конкретни факти.
Думите на Рамзи предизвикаха откъслечен смях сред публиката. Председателят отново подхвана словесната си атака и с убийствена точност разби прецедентите на Кембъл заедно с цялата му линия на разсъждение. Найт повече не се намеси. Гледаше право напред и мислите й явно витаеха далеч от съдебната зала. Когато светна червената лампичка, която сочеше, че времето на защитата е изтекло, Кембъл почти тичешком се върна на стола си. Когато друг адвокат зае мястото му и подхвана обвинителна реч срещу насърчаването на малцинствата, съдиите сякаш изобщо престанаха да слушат.