Сара изглеждаше разтревожена. През миналия мандат Мърфи бе гласувал да се даде ход на делото „Ченс“. В момента се водеше устно обсъждане и готвеха докладната за съдебното заседание. Сара беше на двайсет и пет години, висока малко над метър и шейсет, стройна, но и закръглена точно където трябва. Имаше изящно лице и големи сини очи. Косата й беше гъста, светлокестенява — през лятото почти руса — и около нея винаги се носеше приятен, свеж аромат. Работеше като старши сътрудник на съдия Елизабет Найт.
— Не разбирам — каза тя. — Мислех, че ни подкрепя изцяло. Случаят е тъкмо като за него. Дребният човек срещу голямата бюрокрация.
— Да, но той твърдо държи да се прилагат прецедентите.
— Дори ако са погрешни?
— На едно мнение сме, Сара, но реших, че ще е най-добре да те предупредя. Сама знаеш, без него Найт няма да събере пет гласа. Дори и с него може да не успее.
— Добре де, какво иска Мърфи?
Така ставаше почти винаги. Прословутата сътрудническа мрежа. Шушукаха си, спореха, пазаряха се за гласове в полза на техните шефове като най-безсрамни политически търгаши. Съдиите смятаха, че е под достойнството им открито да агитират за гласове, за отделна фраза в някое становище, за определено тълкуване, включване или отпадане на даден текст, но сътрудниците не бяха чак толкова придирчиви. Всъщност мнозина от тях дори се гордееха с постиженията си. Работата им напомняше огромна, вечно променяща се страница от клюкарско вестниче, само че ставаше дума за националните интереси. И всичко това бе оставено в ръцете на зелени младоци без никакъв трудов стаж.
— Той не е категорично против позицията на Найт. Но за да спечели пет гласа на заседанието, тя ще трябва да подготви становището си много грижливо. Той няма да отстъпи нито крачка. Бил е в армията през Втората световна война. Много държи на нея. Смята, че заслужава изключително внимание. Трябва да го знаеш, когато подготвяш черновата на становището.
Сара кимна с благодарност. Хората дори не подозираха колко силно влияе миналото на съдиите върху техните мнения.
— Благодаря. Но най-напред трябва да възложат на Найт да подготви становището.
— Естествено, че ще й възложат. Рамзи няма да гласува срещу Ферес и Стенли, знаеш го. На заседанието Мърфи вероятно ще подкрепи Ченс. Той е пръв помощник на председателя, тъй че трябва да разпредели позициите. Ако на заседанието Найт спечели пет гласа, ще има и неговия. Изложи ли становището както трябва — без общи приказки и отклонения, — всичко ще е наред.
„Съединените щати срещу Ченс“ се смяташе за едно от най-важните текущи дела през този мандат. Барбара Ченс бе служила като редник в армията. Чрез системен тормоз, грубости и заплахи я бяха принудили да влезе в сексуална връзка с неколцина от своите офицери. Делото бе минало по вътрешните армейски канали и в крайна сметка единият от виновниците бе пратен в затвора от военния съд. Барбара Ченс обаче не се задоволи с това. След като се уволни, тя заведе срещу армията дело за морални щети, твърдейки, че ръководството е допуснало да съществува тази враждебна среда за нея и другите униформени жени.
Сетне делото запълзя бавно по юридическите инстанции. Ченс непрекъснато губеше. Случаят засягаше толкова много неизяснени области от закона, че в крайна сметка пльосна като грамадна риба на прага на Върховния съд.
Колкото и да бе парадоксално, според действащите закони Ченс нямаше шанс да спечели. Военните бяха буквално неуязвими за каквито и да било претенции от страна на свои служители, независимо чия е вината. Но върховните съдии можеха да променят закона. И тъкмо с тази цел Найт и Сара Еванс неуморно се трудеха в сянка. Подкрепата на Томас Мърфи бе изключително важна за техния план. Мърфи можеше и да не подкрепи пълната отмяна на армейската недосегаемост, но делото „Ченс“ щеше поне да пробие дупка в стената около военните.
Изглеждаше преждевременно да се обсъжда решение по случай, който още не е разгледан, но в много случаи и на много съдебни нива неофициалният спор решаваше всичко. Докато делото влезе в залата, вече всички си имаха мнение. Фазата на съдебния спор бе за върховните съдии по-скоро възможност да демонстрират пред колегите си своите лични позиции и тревоги често с помощта на съвсем условни разсъждения. Това напомняше донякъде размахване на измислени плашила, чрез които да кажат: „Гледайте, братя съдии, какво ще стане, ако гласувате тъй и тъй.“