Поспрях във вестибюла и се заслушах в надигащата се врява, в пискливите крясъци на жените и разгневените, невярващи възклицания на мъжете; скоро шумът стана оглушителен, всички говореха или викаха едновременно. А после — и това бе най-сладкият миг — чух как гласът на Лорд Мълхерин се извиси над останалите: „Бързо! Нека някой й донесе чаша вода!“
Вече на улицата, шофьорът ми помогна да се кача в колата и скоро вече бяхме напуснали Лондон и весело се носехме по големия северен път към втората ми къща, която е само на деветдесет и пет мили от града.
Следващите два дни прекарах в блажено злорадстване. Разхождах се насам-натам унесен в екстаз, полуудавен в собственото си самодоволство и изпълнен с толкова силно чувство за блаженство, че постоянно ми се струваше, че хиляди иглички се забиват в ходилата ми. И чак когато Гладис Понсънби ми телефонира тази сутрин, аз изведнъж дойдох на себе си и осъзнах, че изобщо не бях герой, а завинаги изхвърлен от обществото човек. Тя ме уведоми — с, както ми се стори, леко задоволство — че всички са се наежили, че всички, всички мои стари и любящи приятели говорели най-ужасяващи неща по мой адрес и се били заклели никога, никога да не ми продумат отново. Освен нея, постоянно повтаряше тя. Всички, освен нея. И не мисля ли, че би било доста приятно, ако дойде и поседи при мен няколко дни, за да ме разведри?
Опасявам се, че междувременно бях вече толкова разстроен, че дори не успях да й отговоря любезно. Затворих телефона и потънах в ридания.
А днес по обед дойде и последният, сразяващ удар. Пощата пристигна и с нея — едва намирам сили да го напиша, толкова се срамувам — пристигна писмо, най-милата, най-нежната бележчица, която можете да си представите. И то не от кой да е, а от самата Джанет де Палагия. Пишеше, че ми прощава напълно всичко, което й бях сторил. Знаела, че е само шега и не трябвало да слушам ужасните неща, които другите говорели за мен. Обичта й не била намаляла ни най-малко и винаги щяла да ме обича до края на земните си дни.
О, какъв звяр, какъв изверг се почувствах, след като прочетох това! Но страданието ми стана още по-силно, когато установих, че със същата поща тя дори ми беше изпратила малък подарък, като допълнително доказателство за непроменените си чувства — една кутийка от моето най-любимо лакомство — пресен черен хайвер.
Никога и при никакви обстоятелства не мога да устоя на черния хайвер. Това може би е най-голямата ми слабост. И макар че тази вечер нямах никакъв апетит, трябва да призная, че си гребнах няколко лъжици от лакомството, в усилието си да пооблекча налегналото ме страдание. Дори ми се струва, че съм попрекалил, защото от около час, не се чувствам във форма. Може би веднага трябва да се кача горе и да пийна сода бикарбонат. Лесно мога да се върна и да допиша тази история, когато се почувствам по-добре.
Знаете ли, сега като се замисля, установявам, че наистина ми стана зле доста неочаквано.