Списъкът бе много прецизно подбран и съдържаше най-видните мъже и най-блестящите и влиятелни жени от каймака на висшето общество.
Знаех много добре, че вечерите в моята къща се смятаха за истински събития; всички обичаха да идват. И докато гледах как върха на писалката ми бързо се движи върху хартията, почти виждах как сутринта сияещи от удоволствие дами вдигат телефоните на нощните си шкафчета и пискливи гласове се обаждат на още по-пискливи гласове… „Лайънел дава вечеря… и ти ли си поканена? Господи, колко хубаво… храната у тях винаги е чудесна… и той е толкова очарователен, не мислиш ли, да…“
Но дали това щяха да си кажат в действителност? Изведнъж ми хрумна, че може би нещата изобщо не изглеждаха така. По-скоро нещо подобно: „Съгласна съм, мила, да, не е лош старец… но е доста досаден, не мислиш ли?… Какво каза?… Скучен? Отчайващо, мила. Направо хвана бика за рогата… чувала ли си какво разправяше за него Джанет де Палагия?… А, да, бях сигурна, че си го чувала… ужасно смешно, нали?… Клетата Джанет… как го издържа толкова дълго, не знам…“
Както и да е, изпратих поканите и след няколко дни всички, с изключение на мисис Къдбърт и Сър Хюбърт Хол, които не бяха в града, бяха приели с удоволствие.
На двадесет и втори в осем и половина вечерта големият ми салон се изпълни с хора. Те стояха на групички, възхищаваха се на картините, пиеха своите мартинита и разговаряха на висок глас. Жените силно ухаеха на парфюм, мъжете бяха розовобузи и прилежно закопчани в своите смокинги. Джанет де Палагия носеше същата черна рокля, с която беше и на портрета и винаги, когато погледът ми попаднеше на нея, над главата ми сякаш се явяваше един от онези абсурдни комикс балони, в който плуваше образът на Джанет по бельо, с черния сутиен, розовия ластичен колан, жартиерите и кривите крака.
Движех се между гостите, разменях дружелюбни реплики, вслушвах се в разговорите им. Чувах как зад мен мисис Голболи разказва на Сър Юстас Пайъгроум и Джеймс Пискър как предната вечер, мъж от съседната маса в „Клариджис“ имал червило върху белите си мустаци. „Буквално наплескан с червило“ — постоянно повтаряше тя, — „а дъртакът бе поне на деветдесет…“. От другата страна Лейди Гърдълстоун обясняваше на някого къде могат да се похапнат трюфели в бренди, а мисис Айсли шепнеше нещо на ухото на Лорд Мълхерин, а негова светлост бавно клатеше глава наляво-надясно, като стар и отчаян метроном.
После обявиха, че вечерята е сервирана и всички се преместихме в трапезарията.
— Боже Господи! — възкликваше всеки, който влезеше вътре. — Колко е тъмно и зловещо!
— Нищо не се вижда!
— Какви очарователни свещички!
— О, Лайънел, толкова е романтично!
Шест много тънки свещички бяха поставени на около шейсет сантиметра една от друга по протежение на дългата маса. Пламъчетата им хвърляха слаба светлина върху самата маса, но останалата част от стаята тънеше в пълен мрак. Подредбата бе доста интригуваща и освен, че служеше на целите ми, беше и едно приятно разнообразие. Гостите скоро заеха определените им места и вечерята започна.
Очевидно светлината на свещите допадаше на всички и нещата вървяха прекрасно, макар че по необяснима причина, тъмнината ги караше да говорят много по-високо от обикновено. Особено гласът на Джанет де Палагия звучеше необичайно пронизително. Тя седеше до Лорд Мълхерин и чувах как му разказва колко скучно е прекарала в Cap Ferrat предишната седмица. „Само французи — постоянно повтаряше тя. — Навсякъде гъмжеше единствено от французи…“
Що се отнася до мен, наблюдавах свещите. Бяха толкова тънки, че много скоро щяха да изгорят до край. Да не говорим, че бях много нервен — признавам си — но същевременно и безкрайно развеселен, все едно се бях напил. Всеки път, когато чуех гласа на Джанет или зърнех лицето й на светлината на свещта, в мен сякаш експлодираше поредната топчица възбуда и аз чувствах как огънят й ме изгаря под кожата.
Всички ядяха ягодите си, когато реших, че моментът е настъпил. Поех дълбоко дъх и казах високо: „Боя се, че вече трябва да запалим лампите. Свещите почти изгоряха. Мери — извиках. — О, Мери, светни лампите, ако обичаш.“
След тези думи за миг се възцари тишина. Чух как прислужничката се приближава до вратата, после лекото изщракване на ключа и стаята бе залята от светлина. Всички стиснаха очи, отвориха ги отново и се заоглеждаха.
В този момент станах от стола си и тихичко се измъкнах от стаята, но докато излизах успях да зърна гледка, която няма да забравя докато съм жив. Беше Джанет, вдигнала и двете си ръце, а после замръзнала неподвижно, така както е жестикулирала към някого от другата страна на масата. Устата й висеше отворена и на лицето й беше изписано онова шокирано, нищо неразбиращо изражение на човек, който точно преди една минута е бил прострелян право в сърцето.