Кога отиде годеника й на война,
Ирена де Граман с решителност спокойна
не се предаде на сълзи, скръб недостойна,
а като жена на рицар, младата мома
молu се и чакa. Премените чудесни
смени ги прост, почти монашески костюм,
заглъхна замъка от музика и песни,
затихна радостта и веселият шум.
От миналото щастие ней остана
годежний пръстен, от Рене дарен.
Когато вест дойде в един злокобен ден
за първото французко пораженье,
Ренe, обзет от пламенно решенье,
обади й, че тръгнува и той
кат доброволец прост за кървавия бой,
във редовете на борците благородни
да брани от врага полята родни.
Далеч оттам да е, той счете туй измена.
И той прости се бързо със Ирена,
кат взе за спомен от косата й златна
една къдрица ароматна.
И тръгна той. О, колко сълзи тя проля
за фръкналий орел към бойните поля!
Когато скороходец идеше оттам,
Ирена в страх, в вълненье голямо
вест чакаше. Но клетата мома
от своя мил известие немa.
Войната следваше ужасна,
вразите тъпчеха родината u красна.
Но скоро вихърът на кървавата рат
достигна с гръм и рев до близкий град.
Гърмежи, ужаси!... Уплашена, с лице
обляно от сълзи, със трепетно сърце,
тя слушаше ужасний вой
на близкий грозен бой.
Но ето млад германец, зле ранен
и полужив, донесоха u в къщи.
Ирена милостиво го прие кат брат същи
без злоба, без вражди и с лекаря грижливо
проми, превърза раната му страшна.
Но лекарят казa печално: – Жив е йощ,
но треската е зла; ще трябва тая нощ
над него да се бди със грижи и вниманье.
– И аз ще сторя туй! – Как, графиньо, ти?
– Да, аз сама! Макар че наш душман е,
той страждущ е сега и бог го тук прати.
Нима и за Ренe, да беше паднал в плен
у враговете, тъй безпомощен, ранен,
не би се срещнала германка милостива
да облекчи съдбата му горчива,
да го прегледа, жив да го запази,
да стори туй, което правя ази?
– Графиньо блага, гледай го тогаз,
пази го, давай му лекарствата, що аз
оставям тук. Бъди му провиденье
до мойто връщане. Добро виденье.
Настана нощ. Ирена при леглото
на немеца навела е челото