и вслушва се в дъхът му. Ето той
че се пробужда, впива взора свой
в графинята с въздишка и мълви:
– Госпожице, благодаря ти. Но, уви!
Усещам, че ще умра! – Не, не тревожи се!
Ти ще оздравееш, момко, не грижи се!
– Ах, ще умра!... Но, леко да ми стане,
аз искам да изпълня свято обещанье,
що дадох клетва във едно сраженье
на френец млад един, убит от мене,
той беше благородник. Чуй сега:
преди да умре той каза с тъга:
„Просил те бих последното желанье
на умирающ человек ти да изпълниш!
Аз моля те, предай
тоз медальон на...” Но той, горкий, издъхна,
преди да каже всичкото до края.
От него ден напразно питах, дирях,
коя жената беше, да й предам
тоз скъп дар. Уви, и днес не знам.
Ах, моля те, девойко, вместо мен
дири и извърши тоз дълг свещен.
Нa, ей медалиона!... – И тогаз Ирена
видя в ръка му, бледна, ужасена,
медалиона на Ренe. Тя примре.
Но рече: – Дай, ще го предам. Добре! –
И болният задряма. А Ирена
с душа във горест потопена,
с разкъсано от скръб сърце,
с обляно от сълзи лице,
станa, заходи като луда
и шепнеше с задавен глас:
„Ах, тоз убийца! Този Юда!
Ах, него ли ще жаля аз!
О, нека умре! Нека мре!
Без ляк, без помощ и на двора!
Тук няма кът за мръсни хора!
О, мой Ренe! О, мой Ренe,
уби те пъклена десница!”
Внезапно болният изпъшка.
– Ох, жаден съм! Я дай водица!
Ирена дигна очи във смущенье
къмто разпятьето Христово
и сякаш чу оттам слово
за милост, за любов и за прощенье.
И тя, кат заглуши гнева в сърце си,
на болния пахар с вода поднесе!
О, господи, ти, кой прости на враговете,
на кръст сковали теб ръцете и нозете,
ти, извор на любов, във таз минута
на свръхчовешка мъка и на горест люта,
смекчи душата, възвиси сърцето
на таз мома и нейното страданье
огрей с божественото си сиянье!
На сутринта, когато лекарят яви са,
видя Ирена, че до болния седеше
и с милост майчинска над него бдеше;
но нейний вид го порази там, той се слиса:
косата й цяла побеляла беше!