— Какво значи това?! — тропна с крак Илит. Талисманът бе я призовал вероятно, защото Аззи последно си бе помислил за нея. Сигурно амулетът бе попил копнежа му.
— Че какво да значи, ами че призовах те — обясни Уестфал. — Ти си дух и сега трябва да изпълняваш, каквото ти кажа. Нали така? — добави той с надежда.
— Не позна. Аз съм ангел, или вещица, ако щеш, а не някакъв си прост дух, и изобщо не съм длъжна да се подчинявам на твоя талисман. Я вземи си го центровай и опитай пак.
— О, извинете. — Но докато Уестфал го каже, Илит вече бе изчезнала.
— По-внимателно този път, ако обичаш — обърна се Уестфал към талисмана. — Доведи ми онзи дух, когото трябва! Хайде де!
Талисманът потрепери, все едно му бе криво, че го гълчат. Издаде мелодичен звук, после втори. Светлината отново помръкна, а после пак засия в пълния си блясък. Нещо изпухтя, появи се кълбо дим и от него излезе мъж, облечен в контешки костюм от тъмен сатен и с островърха шапка. От раменете му се спускаше тежко синьо атлазено наметало, цялото избродирано със златни магически знаци. Имаше брадичка и мустаци и май че беше ужасно вкиснат.
— Сега пък какво! — тросна се той. — Казах на кого ли не, че никой не трябва да ме притеснява чак докато довърша поредната си серия опити! Че как да си гледам научната работа, ако не ме оставят на мира? Ти пък кой си и какво искаш?
— Аз съм Питър Уестфал. Призовах те със силата на този талисман. — И търговецът го вдигна.
— Бил си ме призовал? Абе какви ги дрънкаш? Я дай да го поразгледам. — Брадатият джентълмен пое талисмана и го доближи до очите си. — По произход е египетски, ама отнякъде ми е познат. Ако не бъркам, този трябва да е от оригиналната серия, в която цар Соломон впрегна една доста многобройна тълпа духове бая отдавна. Мислех си, че всичките вече са ги пенсионирали. Откъде го докопа?
— Няма значение — махна с ръка Уестфал. — Нали го имам, това е важното. И сега трябва да ми се подчиняваш.
— Трябва, тъй ли? Ще я видим ние тая работа! — Изведнъж духът нарасна двойно по размери и пристъпи заплашително към Уестфал. Уестфал сграбчи талисмана и го стисна. Хермес изциври и се върна назад.
— Ей, по-полека! — възкликна той. — Не е необходимо да грубиянстваш!
— Този амулет ми дава власт над теб!
— Ох, май тъй излиза — отвърна другият. — Ама, да му се не види, то това си е пълен абсурд! Аз съм бивш гръцки бог и върховен магьосник — наричат ме Хермес Трисмегист!
— Е, май тоя път си намери майстора, Хермес — ухили се Уестфал.
— Май случаят е точно такъв — съгласи се неохотно Хермес. — Ти кой си? Като те гледам, не си магьосник, сигурен съм. — Той се огледа. — И крал не си, щото това няма как да е дворец. Явно и благородник не си. Какъв си?
— Търговец на зърно съм.
— И как докопа тоя амулет?
— Не ти влиза в работата!
— Сигурно си го изровил на тавана на баба си!
— Няма значение откъде го имам! — Уестфал конвулсивно стисна амулета.
— Ей, я не се връзвай толкоз! — трепна в спазъм Хермес. — Ух, тъй по бива.
Свръхестественият пое дълбоко въздух и си замърмори някакви литании за успокоение. Не му беше времето да се гневи, без значение колко справедлив бе гневът му. Тоя тъп смъртен наистина имаше власт над него — древният амулет му я подсигуряваше. Как ли го бе докопал? Сигурно го е свил отнякъде, защото очевидно нищо не разбираше — или разбираше съвсем малко — от Изкуството.
— Господарю Уестфал — обади се Хермес, — признавам властта ти над мен. Наистина трябва да ти се подчинявам. Кажи ми какво искаш и да не губим повече време.
— Е, тъй те искам — ухили се Уестфал. — Първо, искам един чувал златни монети, прецизно изсечени, които да мога да харча, когато и както си поискам. Английски, френски или испански монети ще свършат добра работа, ама само да не са италиански — тях винаги ги поръбват зле. Искам също и една староанглийска овчарка от добро потекло, като тия на краля. Стига за начало, но после ще искам и други неща.
— По-полека — разпери ръце Хермес. — Колко желания мислиш, че съм длъжен да ти изпълня?
— Колкото си искам! — провикна се Уестфал. — Защото амулетът е мой! — Размаха го бурно и Хермес се сгърчи от болка.
— Ей, ама не така, де! Ще ти донеса, каквото искаш! Само ми отпусни ден-два! — И с тези думи Хермес изчезна.
Не видя никакъв зор с намирането на онова, което Уестфал искаше. В една пещера под Рейн държеше сума ти чували със златни монети — пазеха ги джуджетата, останали без работа след Залеза на боговете. Староанглийската овчарка пък въобще не беше проблем — Хермес съвсем лесно отмъкна песа от някакъв кучкарник край Спотисуоуд. После се върна в Йорк, в стаята на Уестфал.