— Ами то ние всички все някога ще умрем, сър — отвърна Куентин. Аззи се вгледа в него — момчето притежаваше наглостта на демон и хладнокръвието на светец. И какво му оставаше на Аззи?
— Добре, момчето ми — кимна той. — Навих се. Хей, всички! Вземайте си светилниците и заемайте местата си на сцената пред бара!
— Значи ще я изкарате докрай! — радостно извика Аретино. — Много, много съм ви благодарен, господине. Че иначе какъв край щеше да има пиесата, която възнамерявам да напиша върху този материал?
— Ами сега ще има за какво да пишеш — кимна Аззи. — Оркестърът в оркестровата яма ли е вече?
Точно там си беше, в много добро настроение при това, защото Аретино им беше платил тройно, за да висят там и да чакат Аззи, пък и защото градът беше толкоз наводнен, че никакви други концерти не се предвиждаха.
Оркестърът засвири гръмко. Аззи махна с ръка.
Церемонията започна.
ГЛАВА 4
Церемонията беше страшно помпозна и натруфена — и демоните, и ренесансовите хора ги обичаха точно такива. За беда публика не се виждаше — това си беше тяхна частна работа. Но въпреки това беше много впечатляващо — там, в странноприемницата, която инак пустееше, а дъждът удряше по покрива като чук.
Пилигримите преминаха в шествие през стаята, всичките до един облекли най-хубавите си празнични дрехи. Носеха свещниците, които си взеха обратно от Аретино. Преминаха по пътеката и се покачиха на сцената. Аззи — сега ръководител церемония — ги представи един по един и произнесе за всекиго кратка похвална реч.
Взеха да стават странни неща. Завесите заплющяха. Ветровете нададоха непоносим вой. Остър неземен мирис изпълни пространството. Най-шумно се обаждаше някакъв вятър, който звучеше досущ като изтерзана душа, която се опитва да влезе вътре.
— Никога не съм чувал вятър да вие така — рече Аретино.
— Не е вятър — отвърна Аззи.
— Моля?!
Ала Аззи отказа да се задълбочава по въпроса. Той знаеше какво да очаква, чуе ли нещо подобно: посещение. Твърде често му се бе случвало, че сега да се заблуди. Повя неземен хлад и отвсякъде заприиждаха странни топуркащи звуци.
Аззи страшно се надяваше тази нова сила, каквато ще да беше тя, да поизчака малко с появяването си. Май че трудно си намираше пътя насам. И най-дяволското в цялата работа беше, че Аззи нямаше представа кой е тръгнал да го преследва. Положението беше доста необикновено — демон да бъде преследван от нещо, което по всяка вероятност беше призрак. Аззи си представи какво му предстои — ширналата се бездна на безумието, която сега заплашваше да погълне крехките постройки на логиката и причинно-следствените връзки, а те, както изглеждаше, можеха да се разпаднат и при най-лекото движение.
След речите идеше ред на кратка, изискана интерлюдия, включваща изпълнения на местния хор на момчетата, звезди в цяла Европа, който Аретино бе наел за случая. Някои си помислиха, че самият свети Григорий се опитва да се вмъкне в облика на призрак, защото до вратата взе да се материализира някаква дълга, кльощава сянка. Ала каквото и да беше това, май материализацията не му се удаде и то се разсея, преди да успее да се материализира изцяло. Церемонията продължи.
После участниците поставиха свещниците на олтара и ги запалиха. Аззи ги поздрави с нова кратка реч, като започна с основната идея на пиесата си — изтъкна, че те са се справили чудесно, като просто са следвали естествените си склонности. Бяха спечелили благоволението на съдбата почти без да полагат усилия и това благоволение по никакъв начин не зависеше нито от добър характер, нито от славни дела. Точно обратното — късметът е неутрално качество и може да сполети всеки. „Като доказателство за това — завърши Аззи — ето ги моите седем участници. Всички те тази вечер ще спечелят златни награди единствено заради това, че те — това са си те, с всичките си несъвършенства.“
Докато Аззи говореше, Аретино седеше на първия ред и усилено си записваше. Вече бе замислил пиесата, която би могъл да сътвори от този материал. Той, Аззи, много хубаво си мислеше, че ще е достатъчно да спретне нещо като божествена комедия, ама то това не беше изкуство. За да направиш нещо наистина добро, трябва да седнеш и да го напишеш, а не да импровизираш. И Аретино смяташе да направи точно това.
Той толкова усърдно си водеше записки, та се усети, че церемонията е свършила, чак когато пилигримите го наобиколиха, взеха да го тупат по гърба и да го питат как са му се харесали техните речи. Аретино потисна естествената си язвителност и каза на всички, че са били много добри.
— А сега — рече Аззи — време е да се махаме оттук. Светилниците вече няма да ви трябват. Струпайте ги ей в онзи ъгъл там, а аз ще сътворя едно дребно чудо и ще ги пратя обратно в Лимбо. Аретино, готов ли си да изведеш тези хора там, където ще са в безопасност?