Вратите на амфитеатъра се отвориха и взеха да влизат хора. Аззи ги познаваше до един. Първи довтасаха гръцките богове, увити в скулптурните си чаршафи. После пристигна Илит, с нея беше и Бабриел. На няколко стъпки отзад ги следваше Михаил.
Безименното ги огледа. Очевидно онова, което видя, никак не му хареса.
— Само секунда — каза той. — Кратка почивка, става ли?
Аззи изведнъж се намери в някаква всекидневна от деветнайсети век. Безименното седеше срещу него.
ГЛАВА 3
— Виж сега — обади се Безименното. — Виждаш, че не си ми равен ни по класа, ни по възможности. Няма от какво да те е срам. Аз съм новата парадигма. Никой не може да излезе срещу мен. Аз съм видимият знак на онова, което идва.
— Ами убий ме тогава и да приключваме — рече му Аззи.
— Не, имам много по-добра идея. Реших да те оставя да живееш. Искам да дойдеш с мен в новата вселена, която смятам да сътворя.
— Че за какво ти трябвам?
— Не ми трябваш. Това да ти е ясно. Само че след като веднъж съм създаден, ще ми се да има някой, с когото да си говоря. Някой, дето не съм го създал аз. Подозирам, че е много досадно да няма с кого да си поговориш освен с еманациите на собственото си същество. Предполагам, че вашият Господ затова се е покрил навремето — омръзнало му е да няма с кого да си говори. Никой от едновремешните му познати, искам да кажа. Никой, който да не е самият той по един или друг начин. Не смятам да повтарям грешката му. Ти представяш друга гледна точка и това може да ми е от полза — затова бих искал да останеш с мен.
Аззи се колебаеше. Беше страхотна възможност, естествено. Ала все пак…
— Какво протакаш? Мога да те победя напълно, много лесно при това, ала сега ти давам възможност да минеш на моя страна. Ти, единствен ти от цялата тази Вселена, Аззи, ще останеш жив, след като всичко друго бъде унищожено. Всичките ще ги пометем — богове, дяволи, човеци, природа, съдба, късмет, всичките до един. И ще започнем съвсем отначало, с много по-весел набор от герои. Можеш да ми помогнеш да ги измислим. Можем да направим всичко, както си искаме! Ще присъстваш на сътворението на нова вселена! Ще бъдеш един от отците основатели. Не мога да го кажа по-добре, нали?
— Ами другите…
— Ще ги избия до един. Всичките трябва да си отидат. Изобщо не се и опитвай да промениш решението ми.
— Има едно момченце, казва се Куентин…
— Ще живее в паметта ти.
— И една вещица на име Илит…
— Че нямаш ли си кичур от косата й за спомен?
— Не може ли да я оставиш жива? — помоли Аззи. — И момченцето също? Вземи останалите…
— Мога, естествено. Мога да направя, каквото ми скимне. Само че няма да оставя живи нито нея, нито онова хлапе. Нито когото и да било. Само тебе, Аззи. Това е вид наказание, нали разбираш.
Аззи погледна Безименното. Имаше чувството, че и при новото космическо управление нещата няма да са кой знае колко по-различни. Само че не смяташе да го проверява сам. Бе време за бой, време за смърт.
— Не, благодаря — каза той.
ГЛАВА 4
Танкът забоботи и тръгна напред. Сега изглеждаше направо красив — бе направен от лъскав алуминий и сияен хром. Блестеше, нажежен до бяло, и застрашително прииждаше към Аззи. Демонът отскочи встрани. Тъй като танкът се топеше, колелата му изведнъж се разплескаха и му стана малко трудно да се движи. Безименното не я беше доизкусурило тая част.
Танкът гръмна с оръдието. От цевта изскочи петниста пластмасова топка, която, щом докосна пясъка, се разцепи. Из нея изпълзяха тропически бълхи и мишлета. Всички те вкупом почнаха да копаят нещо, което приличаше на яма за барбекю. Аззи внимаваше да не прави преценки: не знаеше какво си е наумило Безименното, ако въобще си беше наумило нещо.
Оръдието отново стреля, но този път от него изскочиха ноти — от ония, дето ги пишат музикантите по петолинията. Аззи чу Безименното да казва: „Оръдие бе, не канон!“13
Безименното май не успяваше да обуздае буйното си въображение. Оръдието отново стреля и този път от него се изля каскада от шарени осколочни гранати, които взеха да гъргорят и пърпорят и да пускат зловонна пяна.
Танкът излезе в средата на арената. В движенията му се забелязваше определена колебливост — бе разбрал вече, че ако и Аззи да беше нищожен противник, Безименното само си беше най-големият враг. Аззи вдигна един камък и се приготви да го хвърли.
И тогава от ъгъла на Безименното се зададе в строй цяла тълпа исторически знаменитости без глави: Черната брада, Ана Болейн, лейди Джейн Грей, Конникът без глава, Йоан Кръстител, Луи Шестнайсети, Мария Антоанета, Мария Стюарт, Горгоната Медуза, сър Томас Мор и Максимилиян Робеспиер. Те се опнаха във фаланга, с глави, пъхнати по военному под левите мишници, а в десниците си държаха дълги пики със сребърни върхове. Водеше ги Робеспиер — после се изказа, че по-трудно нещо не бил правил през живота си.