— Внимавай, Аретино! Разправят, че монголите щели да дойдат всеки миг!
Значи Венеция беше обречена? И тогава Аретино разбра, че Всичко е наред. Онова, което му трябваше сега, бе да намери някое тихо местенце, да седне и да продължи да си пише пиесата.
Аретино се събуди. Утрото бе великолепно. Спомни си, че бе сънувал някакъв непонятен сън. Някакъв демон бе дошъл при него и му бе наредил да напише пиеса. В пиесата се разказваше за някакви пилигрими и някакви златни светилници и тя така разгневи силите на Вселената, че Венеция бе осъдена да загине. Но после Ананке реши да я пощади, тъй че времевата линия, по която бе продължил да действа демонът, беше отрязана и изпратена в Лимбо. А той се бе събудил в онази Венеция, която остана в реалния свят.
Поетът стана и се огледа. Всичко си беше както винаги. Зачуди се какво ли става в другата Венеция — онази в Лимбо.
ГЛАВА 8
Фатус доста се разтревожи, когато му казаха, че в Лимбо пристигнал някакъв нов град. В Лимбо имаше много места, които някога са съществували, и много, които изобщо никога не са съществували. Тук бяха и градините на Хесперидите, и дворът на Артур в Камелот, и изгубеният град Лис.
Новият град беше Венеция — Венеция на Катастрофите. Той се поразходи из него. Дивеше се на неговата красота. Хората не знаеха, че всичко това ще изчезне, ще умре и ще възниква отново и отново всеки ден. Той вървеше ли, вървеше, обкръжаваше го смърт и той го усещаше много живо. Всеки ден щеше да е ново начало. Искаше му се да може да каже на хората, че няма никаква причина за страх — на сутринта всичко щеше да започне отново. Но хората не искаха да го слушат и тъй щяха вечно да живеят в състояние на тревога, и всеки ден щяха да започват отначало.
Фатус доближи влюбените — Корнглоу и Леонор. Много беше ободрително да види двама души, за които това, че живеят и се обичат, бе непрестанно откровение, светлина, която не угасва. „Идете и научете и другите“ — рече им той, но те само му се присмяха. „Да живееш, е просто — отвърнаха му те. — Всеки го може, няма нищо за учене.“
Фатус се върна в своя замък, взря се замислено в своите вехтории и се зачуди какво ли ще става по-нататък.
ГЛАВА 9
Във Венеция — онази в Лимбо — Корнглоу и Леонор си говореха за Аретино.
— Чудя се дали някога ще си напише пиесата…
— Сигурно. Ала не истинската. Ще напише тази тук — в която всички ние умираме всяка вечер и се раждаме отново всяка сутрин. Надявам се, че не те е страх от смъртта, любов моя?
— Може и малко да ме е страх… Но утре пак ще сме живи, нали?
— Тъй вярвам аз. Ала докато умираме, смъртта ще си е смърт…
— Трябва ли да умрем?
— Довечера цяла Венеция ще умре.
Разнесе се тропот на копита. Конници в града… Монголите!
Корнглоу се бие храбро, но е пронизан от пика. Монголите се опитват да грабнат Леонор, ала не могат я настигна — още не се е родил онзи монгол, който може да догони дъщеря на елф. Тя изтичва на улицата, хвърля се във водата и плува надалече от града. Вълните са високи, стените се рушат, Венеция гори. Тя гледа това за миг, ала не може да се задържа повече над водата. За първи път й се случва да умре и макар и да е трудно, тя знае как се прави това. Главата й изчезва под вълните.
ГЛАВА 10
Аззи усети, че някаква гигантска ръка го стиска. После падна мрак. Когато се събуди, една хладна ръка милваше челото му.
— Илит! Какво правиш тук? Не знаех, че и за демоните и Вещиците имало задгробен живот!
— Значи излиза, че ние с тебе още сме живи.
Аззи се огледа. Намираше се в Дружелюбната кръчма в Лимбо — неутрално място за Добри и Зли духове.
— Какво стана с Вселената?
— Благодарение на тебе Ананке успя да я спаси. Всички трябва да сме ти благодарни, макар и да се боя, че много хора са ти страшно ядосани. Съветът на Злото обмисля дали да не ти наложи мъмрене, задето изобщо си започнал всичко това. Ала на мен никак не ми е безразлично какво ще стане с тебе, Аззи… и се боя, че никога няма да ми бъде.
Той я хвана за ръка.
— Дъще на Мрака — успя да се усмихне той едва-едва, — ние с теб сме си лика-прилика.
Тя кимна, усмихна се и стисна ръката му.
— Знам.