Реймънд Чандлър
Простото изкуство да убиваш
Белетристиката във всички нейни форми винаги е целяла да бъде реалистична. Старинните романи, които сега изглеждат толкова надути и превзети, едва ли не фарс, не са изглеждали такива на охрата, които първи са ги чели. Писатели като Филдинг и Смолет могат да минат за реалисти в съвременния смисъл на думата, защото техните герои са предимно хора без задръжки, полицията е по петите на мнозина от тях, а описаните от Джейн Остин крайно потиснати личности на фона на провинциалната аристоркация изглеждат съвсем реални от психологическа гледна точка. Подобен вид светско и емоционално притворство днес се среща в изобилие. Добавете към него щедра доза интелектуална превзетост и ще получите тона на литературната станица във вашия всекидневник и добросъвестната и нелепа атмосфера, в която живеят дискусионните групи в малките клубове. Това са хората, които правят бестселъри — рекламирани издания, опиращи се на някакъв косвен снобизъм, грижливо ескортирани от дисциплинираната подкрепа на братството на критиците и обградени от нежните грижи на известни, прекалено влиятелни лобистки групи, чиято работа е да продавата книги, макар че им се иска да мислите, че се грижат за културата. Достатъчно е да позакъснеете с вноските и веднага ще разберете що за идеалисти са те.
Поради различни причини детективският роман рядко може да бъде рекламиран. В него обкикновено се говори за убийства, следователно не му достига елементът на възвишеност. Убийството, което е душевно разстройство на индивида, а оттам и на човешкия род, може да има — и всъщност има — социологическа подплата. Но това е известно твърде отдавна, за да мине като новина. Ако детективският роман изобщо е реалистичен (което е много рядко явление), той е написан с известна дозьа безпристрасност — иначе само един психопат би поискал да го пише или да го чете. Този роман също угнетява с упоритостта си да живее собствен живот, като разрешава собствените си проблеми и сам отговаря на въпросите си. Няма какво дурго да се обсъжда освен дали е написан достатъчно добре, за да бъде добра белетристика, но хората които събират по половин милион от продажбите му, така и няма да знаят това. Да се определи качеството на едно произведение е доста трудно дори и за онези, за които писането е кариера и които не обръщат много внимание на въпроса за авансираните продажби.
Детективският роман (може би е по-добре да го наречем така, тъй като английската формулировка все още доминира в бранша) трябва да намери своите читатели чрез един бавен процес на дестилация. Факт е, че той наистина постига това и се налага; как и защо нека проучат по-прилежни хора от мен. Не смятам също и да твърдя някъде в тезата си, че този жанр е жизнена и значима форма на изкуство; има само изкуство, при това доста малко. Прирастът на населението по никакъв начин не го е увеличил — нарастнало е просто умението, чрез което се произвеждат и експедират сурогати.
Все пак трудно се пише добър детективски роман, дори и в най-конвенционалната му форма. Добрите образци в това отношение са много по-редки от хубавиет сериозни романи. Съвсем второкачествени книжлета надживяват по-голямата част от високохудожествената проза, а доста от тях, които поначало не е трябвало да видят бял свят, просто не искат да отмрат. Те са стабилни като статуите в градските паркове и кажи-речи толкова тъпи.
Този факт е досаден за хората, както е прието да се казва, с вкус. На тях не им харесва, че сериозни и значими белетристични произведения отпреди няколко години залежават в специален щанд на библиотеката с надпис „Ланшни бестселъри“ или нещо ткаова и никой не припарва до тях освен случаен късоглед клиент, който се навежда, взира се за малко и бързо отминава; а в същото време възрастни дами се блъскат една друга пред щанда с детективска литература, за да грабнат някое също толкова отлежало книжле със заглавие като „Убийството с тройна петуния“ или „Инспектор Пинчботъл идва на помощ“. На тези хора никак не им харесва, че „действително сериозни книги“ (някои от тях наистина са такива в известен смисъл) събират праха на щанда за препечатване, докато „Смъртта носи жартиери“ излиза в тиражи от по петдесет или сто хиляди бройки по вестникарските будки и очевидно няма никакво намерение да си вземе сбогом.
Да ви кажа право и на мен самия това не ми харесва много. Когато не съм в много възвишено настроение, аз също пиша детективски романи, а при подобно безсмъртие се попрекалява в конкуренцията. Дори и Анщайн не би отишък много далеч, ако всяка година се публикуваха по триста трактата по ядрена физика, а други няколко хиляди под една или друга форма са струпани наоколо в отлично състояние и също се търсят.