Това са сурови думи, но не се тревожете. Те са само думи. Нека хвърлим един поглед върху един от бисерите на този вид литература, признат шедьовър на изкуството да се погоди номер на читателя, без да го мамим. Нарича се „Тайната на червената къща“, написан е от А. А. Милн и по думите на Алигзандър Улкот (той не се скъпи много на суперлативиІ е „един от трите най-хубави детекстивски романи на всички времена“. Такива тежки думи не се използват лекомислено. Книгата е излязла през 1922 г., но за нея времето няма никакво значение, тя би могла да излезе и през юли 1939 г. или, с някои незначителни промени, и миналата седмица. Тя претърпява тринадесет издания и очевидно се печата в оригиналния формат вече близо шестнадесет години. Малко книги могат да се похвалят със същото. Книгата е приятна, лека, забавна в стила на „Пънч“, написана е с измамна лекота, което никак не е толкова просто, колкото изглежда.
В нея се разказва за Марк Аблът, който се представя за брат си Робърт, за да погоди номер на приятелите си. Марк е собственикът на Червената къща, типична английска вила с къщичка за портиера. Той има секретар, който го насърчава и подтиква в това му начинание и който възнамерява да го убие, ако номерът сполучи. Никой в дома или съседство не е виждал Робърт, който от петнадесет години е в Австралия и за когото само са чували, че е нехранимайко. Говори се за някакво писмо (но никой не го е виждал), в което се съобщава за пристигането на Робърт, и Марк загатва, че това няма да е приятно събитие. После един следобед мнимият Робърт пристига, представя се на една съпружеска двойка прислужници, въвеждат го в кабинета. Марк влиза след него (според свидетелските показания при следствието). После намират Робърт мъртъв на пода с дупка от куршум в лицето, а Марк, естествено, изчезва яко дим. Полицията пристига, решават, че сигурно Марк е убиецът, разчистват местопрестъплението и започва разследването, а след време и дознанието.
Милн съзнава, че трябва да преодолее едно много трудно препятствие и полага всички усилия да го направи. Тъй като секретарят възнамерява да убие Марк след като той се представи за Робърт, превъплъщението трябва да продължи и да заблуди полицията. И тъй като всички наоколо познават Марк лично, необходимо е дегизиране. То е постигнато с обръсването на брадата на Марк, правят ръцете му по-груби („не са добре поддържаните ръце на един джентълмен“ — свидетелски показания), а гласът става дрезгав, обноските — груби.
Но това не е достатъчно. Ченгетата ще имат на разположение трупа, дрехите и съдържанието на джобовете. Следователно, никаква вещ не трябва да напомня за Марк. Ето защо Милн пъхти като маневрен локомотив, за да пробута идеята, че Марк е толкова самонадеян в ролята си, че обръща внимание на всичко, чак до чорапите и бельото (от което секретарят е махнал етикетите на производителя), като любител-актьор, който се начерня целият, за да играе ролята на Отело. Ако читателят глътне това (а рекордните продажби показват, че сигурно е било така), Милн допуска, че е убедителен. И въпреки тази рехавост в композицията, книгата се предлага като задача по логика и дедукция.
Ако това не е така, книгата е едно нищо. Тя не може и да бъде друго. Ако ситуацията е фалшива, книгата не може да мине дори за забавно четиво, защото и забавното четиво трябва да има някаква фабула. Ако в задачата няма елементи на истина и достоверност, тя не е никаква задача; ако логиката е илюзия, няма от какво да се вадят заключения. Ако превъплъщението е невъзможно, щом като на читателя са му известни условията, които трябва да се спазят, цялата работа е измама. Не преднамерена измама, защото Милн не би написал книгата, ако е знаел с какво се нагърбва. Той трябва да преодолее голям брой страхотни трудности, с нито една от които дори не се съобразява. Очевидно същото прави и небрежният читател, който иска книгата да му хареса, затова я приема за чиста монета. Но читателят не е длъжен да знае фактите, щом авторът не ги знае. Авторът е вещото лице в случая.
Ето какво пренебрегва този автор:
1. Следователят прави официално дознание, а не е направено никакво юридически компетентно установяване на самоличността на трупа. Понякога, обикновено в големите градове, следователят може да допусне дознание за труп, чиято самоличност не може да бъде установена, ако данните от такова дознание имат или могат да имат някаква стойност (пожар, бедствие, улики за убийство). В случая няма подобна причина, а няма кой да идентифицира трупа. Според свидетелите мъжът казал, че е Робърт Аблът. Това е просто презумпция и тя има стойност, само ако нищо не й противоречи. Установяването на самоличността е предварително условие за дознание. Дори и в смъртта човек има право на самоличност В рамките на възмножното следователят винаги зачита това право. Ако го пренебрегне, значи да наруши задълженията си.