Този класически детективски роман не е научил нищо ново, не е забравил нищо старо. Него ще намерите всяка седмица в големите лъскави списания, щедро илюстрирани и отнасящи се с нужното уважение към непорочната любов и луксозните стоки. Може би темпът е мъничко по-бърз, а диалогът малко по-свободен. Може би се леят повече коктейли и се сипят повече удари, а чашите със старомодния портвайн са по-малко; може би има повече дрехи от „Воуг“ и повече декори от „Хаус бютифул“, повече шик, но не и повече истина. Вече прекарваме повече време в хотелите в Маями и в летните лагери край Кейп Код и не се разхождаме толкова често край стария слънчев часовник в градината.
Но поначало става дума за едно и също внимателно групиране на заподозрените, за стария абсолютно непонятен номер, при който някой намушква мисиз Потингтън Посълтуейт Трета с кинжал от чиста платина, точно когато тя взема бемола в „Песента на камбаната“ от Лакме в присъствието на наслука подбрани гости; за добре познатото невинно девойче в пижама, което пищи през нощта и кара хората да щъкат насам-натам по стаите и да объркват разписанията; за същото унило безмълвие на другия ден, когато всички са насядали, посръбват сингапурски грог и с подсмиват един друг, докато детективите лазят напред-назад и надничат под персийските килими с бомбета на главите.
Лично аз харесвам повече английския стил. Той не е толкова уязвим и хората, общо взето, просто си носят дрехите и пият питиетата си. Налице е по-голям усет към обстановката, имението Чийзкейк се възприема реално и цялостно, а не само през окото на камерата; героите се разхождат повече по хълмовете и не се мъчат всички да се държат така, сякаш току-що са им правили пробни снимки в „Метро Голдуин Майер“. Англичаните може и да не са винаги най-добрите писатели на света, но безспорно са най-добри сред скучните.
Трябва да се каже една много проста истина за всички тези криминални романи: в интелектуално отношение от тях всъщност не се получават загадки, а от художествена гледна точка те не са белетристика. В тях има твърде много импровизиране и почти никаква представа за това какво става по света. В тях има стремеж към правдивост, но правдивостта е изкуство. Посредственият писател е нечестен, без да съзнава това, а сравнително добрият писател може да бъде нечестен, ако не знае за какво да бъде правдив. Той смята, че една завързана интрига около убийството, която обърква ленивия читател, защото не си прави труда да помни подробностите, ще обърка и полицията, която се занимава именно с подробностите.
Момчетата от полицейското управление знаят, че най-лесното нещо на този свят е да разкриеш убийство, при което някой се е опитал да хитрее много; впрочем истински неприятности им създава убийство, което някой е планирал минути, преди да го извърши. Но ако авторите на криминални романи пишат за действителните убийства, трябва да пишат и за живота такъв, какъвто е — неподправен. И тъй като не могат, претендират, че правят онова, което трябва да се направи. А това означава да се извърта въпросът. И най-добрите от тях знаят, че е така.
В увода си към първата „Антология на престъплението“ Дороти Сейърс пише: „Той (детективският роман) не достига и по презумпция никога не може да достигне най-високото равнище на литературно постижение.“ И тя внушава на друго място, че това е така, защото този жанр е „литература на ескейпизма“, а не „литература на изразителността“. Аз не зная кое е най-високото равнище на литературно постижение; не са го знаели нито Есхил, нито Шекспир, не го знае и мис Сейърс. При равни други условия, което никога не е възможно, една по-убедителна тема предизвиква по-убедително изпълнение. И все пак има някои други доста глупави книги за Господа Бог, както и други, доста прилични книги за това как да се прехранваш и да останеш сравнително честен. Въпросът е винаги кой пише дадено нещо и какви качества има, за да го напише.
Що се отнася до „литературата на изразителността“ и „литературата на ескейпизма“, това е критически жаргон, използване на абстрактни думи, сякаш те имат абсолютни значения. Всичко, което е живо написано, изразява тази жизненост: няма скучни теми, има само лениви умове. Всички хора, които четат, бягат от нещо при онова, което се крие зад напечатаната страница; за качеството на мечтите може да се спори, но тяхното освобождаване става функционална необходимост. Всички хора понякога трябва да бягат от убийствения ритъм на интимните си мисли. Това е част от жизнения процес сред мислещите същества. То ги отличава от ленивеца с три пръста. Очевидно той — макар че човек никога не може да бъде съвсем сигурен — се задоволява напълно с това да виси с главата надолу от някой клон, без дори да чете Уолтър Липман. Нямам никаква особена причина да пледирам, че детективският роман е идеалното бягство. Просто казвам, че всяко четиво за удоволствие — било то гръцки, математика, астрономия, Бенедето Кроче или Дневникът на забравения мъж — е бягство от действителността. Да се твърди обратното означава да си интелектуален сноб и начинаещ в изкуството да се живее.