За момент враждебността помежду им бе изчезнала. Разсъжденията на Калвин бяха безупречни и би било несправедливо да твърди другояче.
— Значи ще последваш съвета ми?
Той посегна към писалището, готов да извади диска.
— Ще помисля над това.
ДВЕ
На борда на лайтхъгър, междузвездно пространство, 2543 година
Проблемът с мъртвите, според триумвир Иля Вольова беше, че нямаха представа кога да млъкнат.
Току-що беше натоварила асансьора от моста, изморена след осемнайсетчасовите консултации с различни симулации на някога живели фигури от далечното минало на кораба. Беше опитала да ги хване в лъжа с надеждата поне един от тях да изпусне изобличаващ факт за произхода на тайната камера. Това се оказа изнурителна работа, не на последно място поради факта, че някои от по-старите персони на бета-ниво не можеха даже да говорят съвременен норте, а кой знае поради каква причина управляващият ги софтуер не желаеше да превежда. Вольова бе пушила цигара след цигара през цялото време, опитвайки да се справи с граматическите особености на средния нортски диалект, и нямаше намерение да спира да пуши сега. Всъщност, със схванат от нерви гръб в резултат на тези срещи, в този момент тя се нуждаеше от цигарите повече от когато и да било. Климатичната инсталация на асансьора беше доста несъвършена, така че й бяха необходими само секунди, за да го опуши. Вольова повдигна маншета на мекото си кожено яке и заговори в гривната, обхванала кокалестата и китка.
— Капитанското ниво — нареди тя, обръщайки се към "Носталгия по безкрая", което на свой ред щеше да въвлече една микроскопична своя част в примитивната задача за контрол над асансьора.
Миг по-късно подът потъна.
— Искате ли музикален акомпанимент за това преминаване?
— Не; това, което искам, е тишина, както ми се е налагало да напомням при предишните хиляда случая. Млъкни и ме остави да мисля.
Движеше се по гръбначната шахта, дълга четири километра, преминаваща през цялата дължина на кораба. Беше се качила някъде около номиналния връх на шахтата (имаше само 15 нива, за които знаеше) и сега слизаше със скорост десет палуби за секунда. Асансьорът беше целият от стъкло, увиснал сякаш във въздуха, от време на време стените на шахтата ставаха прозрачни, и това и позволяваше да преценява къде се намира без да прави справка с вътрешната карта в асансьора. Сега слизаше през гори: засадена в прави редици планетарна растителност — напълно изоставена, — която умираше, защото повечето от ултравиолетовите лампи, които някога бяха доставяли слънчева светлина, сега бяха счупени, и никой не си правеше труда да ги поправи. След горите профуча през горните осемстотин; обширни райони от кораба, предоставяни някога на разположение на екипажа, когато членовете му бяха няколко хиляди. Под тях асансьорът премина през вече неподвижната арматура, която отделяше въртящото се жизнено пространство на кораба и невъртящите се обслужващи секции, и след това се спусна през двеста нива криогенни складови отделения, достатъчни да поберат сто хиляди заспали, ако имаше толкова.
Вольова се намираше вече на повече от километър под стартовата точка, но налягането в кораба оставаше постоянно; системата за поддържане на живота бе сред малкото, които все още функционираха както бяха замислени. Някакъв остатъчен инстинкт обаче й казваше, че ушите и би трябвало да пукат при бързото слизане.
— Нива на преддверието — обяви асансьорът, използвайки един отдавна излишен запис от предишния план на кораба. — За вашите нужди от отмора и развлечение.
— Много забавно.
— Моля?
— Имам предвид, че дефиницията ти за отмора е доста странна. Освен ако представата ти за релаксация е да пребиваваш във вакуумирана броня и да гълташ разни разхлабителни вещества, докато си на специален режим на антирадиационна терапия. Което не ми се струва особено приятно.
— Моля?
— Нищо — отвърна Вольова и въздъхна.
През целия следващ километър тя се носеше през места със слабо налягане. Усети, че теглото и намалява и разбра, че преминава покрай двигателите, закрепени извън корпуса върху елегантни мачти. Зяпнали, те поглъщаха междузвездния водород и предаваха жътвата си на някакви невъобразими съоръжения. Никой, дори Вольова, не претендираше, че знае как действат те. Важното бе, че излъчваха постоянна радиация от частици и макар повечето от тях да се отблъскваха от защитната броня на кораба, някои успяваха да преминат. Ето защо асансьорът увеличи за момент скоростта си, когато минаваше покрай двигателите, но веднага след като отмина през опасната зона, възвърна нормалната си за слизане скорост.