Вече бе изминала две трети от пътя си надолу в кораба. Познаваше този район по-добре от който и да е от останалите членове на екипажа: Саджаки, Хегази и другите рядко слизаха толкова долу, ако нямаха наистина основателна причина. И кой можеше да ги вини? Колкото по-долу отиваха, толкова повече се приближаваха до Капитана. Единствено тя не се ужасяваше от самата мисъл за неговата близост.
Не, Вольова не само не се страхуваше от тази част на кораба, но я бе превърнала в своя империя. На ниво 612 можеше да дебаркира, да се придвижи до стаята-паяк и да я изведе извън корпуса, за да слуша призраците, обитаващи междузвездното пространство. Това винаги я бе изкушавало. Но имаше работа, беше дошла със специална задача, а призраците щяха да бъдат там и друг път. Когато на ниво 500 мина покрай оръжейната, се сети колко много проблеми олицетворяваше тя и едва устоя да спре, за да поогледа. След това слезе през тайната камера, едно от няколкото огромни пространства без поддържано налягане в кораба.
Камерата беше изключително голяма, половин километър от единия до другия край, но сега беше тъмна и Вольова можеше само да си представи четирийсетте неща, които съдържаше. Това никога не беше трудно. Макар да имаше много въпроси без отговор, свързани с функциите и произхода им, тя познаваше прекрасно техните форми и относителна позиция, сякаш бяха грижливо разположени мебели в спалнята на слепец. Дори сега в асансьора и се стори, че е достатъчно само да протегне ръка, за да погали металната обвивка на най-близкото от тях, само за да се успокои, че е все още там. Бе изучавала всичко, до което се добере за нещата през повечето време от присъединяването си към Триумвирата, но не можеше да твърди, че се чувства спокойно в присъствието на което и да е от тях. Приближаваше се с нервността на нов любовник и със съзнанието, че знанието за тях, с което разполага до момента, беше съвсем повърхностно, и онова, което се намираше под него, можеше да разбие всичките и илюзии.
И никога не съжаляваше много, че излиза от тайната камера.
На 450 премина през друга арматура, разделяща обслужващата секция от коничната опашка на кораба, която продължаваше още един километър по-надолу. Асансьорът отново ускори скоростта, докато премине през радиационната зона, след това започна продължителното забавяне на скоростта, което щеше да завърши с окончателното му спиране. В момента минаваха през втората поредица от криогенни складови платформи, двеста и петдесет нива, където можеха да се съхраняват сто и двайсет хиляди спящи, но разбира се в момента там имаше само един, ако някой бе достатъчно любезен, за да опише състоянието на Капитана като сън. Асансьорът забавяше ход все повече. В средата на криогенните нива спря и обяви сърдечно, че са достигнали целта.
— Пасажерски портиер на нивото за криогенен сън — каза асансьорът. — На вашите изисквания. Благодаря, че използвахте тази услуга.
Вратата се отвори, тя престъпи прага и погледна надолу към сливащите се, осветени стени на шахтата. Беше пропътувала почти цялата дължина на кораба (или височина — трудно беше да не мисли за него като за много висока сграда), но изглеждаше, че шахтата се спуска до безкрайни дълбочини. Корабът беше толкова голям, глупаво голям, че дори умът можеше да се изгуби в него.
— Да, да. А сега, ако обичаш, чупката.
— Моля?
— Върви си.
Не че той щеше да го изпълни, поне не с някаква друга цел освен да я успокои. Той нямаше да прави нищо друго освен да я чака. Тъй като бе единственият буден човек, Вольова единствена имаше причина да използва асансьора.
Разстоянието от гръбначната шахта до мястото, където държаха Капитана, не беше малко. Освен това тя нямаше да тръгне по най-краткия път, тъй като цели участъци от кораба бяха недостъпни, съсипани от вируси, причинили сериозни функционални нарушения. Някои райони бяха наводнени с охлаждаща течност, защитните съоръжения в други бяха станали неуправляеми, затова бе най-добре да ги избягваш, освен ако не си в настроение да се подложиш на силни усещания. Трети бяха изпълнени с токсичен газ или вакуум, или с прекалено висока радиация, или се говореше, че са обитавани от призраци.
Вольова не вярваше на последното (макар, разбира се, да имаше свои собствени призраци, до които достигаше чрез стаята-паяк), но останалото приемаше много сериозно. В някои части на кораба би влязла само въоръжена. Познаваше обаче обкръжението на Капитана достатъчно добре, за да взема твърде големи предпазни мерки. Беше студено, затова вдигна яката на якето си, нахлупи още по-добре кепето и меката му тъкан задраска по наболата коса на черепа и. Вольова запали нова цигара; всяко силно дръпване от нея унищожаваше вакуума в главата й и го заменяше с ледено военно внимание. Не й пречеше, че е сама. Нямаше нищо против човешката компания, но и не я очакваше с особен ентусиазъм. И определено не я очакваше с радост, ако тази компания означаваше да се справя със ситуацията Нагорни. Може би когато достигнеха системата Йелоустоун, щеше да реши да назначи нов Офицер на оръжейната.