— Ако е така, ще се увериш, че можем да бъдем разумни. Всички сме наясно с твоята репутация. Никой няма да говори за това, след като върнем в Мантел. Ще кажем, че си наредил да се оттеглим. Заслугата ще бъде твоя.
— И ти мислиш, че всичко това има някакво значение в крайна сметка?
— Какво му е толкова важното на един скапан обелиск? — озъби се Слюка. — Какво изобщо толкова важно виждат в този Амарантин?
— Ти така и не успя да видиш голямата картина, нали?
Дискретно, но не чак толкова, че да не я забележи, Паскал бе започнала да заснема разговора им.
— Някои хора могат да кажат, че никога не е имало нищо за виждане — отвърна Слюка. — Че ти само си раздувал значението на Амарантин, за да осигуряваш работа за археолозите.
— Ти лично би казала така, нали, Слюка? Но ти всъщност никога не си била една от нас.
— Какво трябва да означава това?
— Че ако Жирардио бе пожелал да постави помежду ни размирник, ти би била великолепният кандидат.
Слюка се обърна към това, за което Силвест все по-често мислеше като за необуздана тълпа.
— Чуйте бедното копеле — вече затъва и в теории за конспирация. Сега добиваме представа какво е виждала години наред останалата част от колонията. — След това се обърна рязко към него. — Няма смисъл да се разговаря с теб. Тръгваме веднага, щом съберем екипировката… по-скоро, ако бурята се засили. Можеш да дойдеш с нас. — Пое си въздух през маската и цветът на лицето й се възвърна. — Или можеш да видиш какво ще стане, ако останеш тук. Изборът е твой.
Той погледна зад нея, към тълпата.
— Вървете тогава. Тръгвайте. Не позволявайте нещо толкова тривиално като лоялност да се изпречва на пътя ви. Освен ако на някой измежду вас му стиска да остане и да довърши работата, за която е дошъл.
Той се взираше поотделно в лицата пред себе си, но срещаше само смутено извърнати погледи. Не знаеше почти никакви имена. Разпознаваше ги, но само в резултат на общите им преживявания напоследък; нито един от тях не бе дошъл с кораба от Йелоустоун; очевидно никой от тях не познаваше нищо друго освен Ризургам с шепата селища, пръснати из него като няколко рубина сред царуващата навсякъде пълна пустош. Сигурно им се струваше чудовищно атавистичен.
— Сър — обади се един от тях, може би онзи, който пръв го бе предупредил за идващата буря. — Сър, въпросът не е там, че не ви уважаваме. Но трябва да мислим и за себе си. Нима не можете да го разберете? Каквото и да е заровено тук, не си заслужава риска.
— Именно тук грешиш — отвърна Силвест. — Заслужава по-голям риск, отколкото би могъл да си представиш. Не разбираш ли? Събитието не се е случило с амарантинците. Те са го причинили. Те са направили да стане така.
Слюка поклати бавно глава.
— Взривили са слънцето си? Ти наистина ли вярваш в това?
— С една дума — да.
— Тогава си много по-сбъркан, отколкото се опасявах — заяви Слюка и отново се обърна към тълпата зад себе си. — Включвайте кролърите. Тръгваме веднага.
— А оборудването? — обади се Силвест.
— Ако питаш мен, спокойно може да остане да ръждясва тук.
Тълпата започна да се пръска към двете тромави машини.
— Чакайте! — извика Силвест. — Чуйте ме! Достатъчно е да вземете само един кролър — в него има място за всички ви, ако оставите оборудването.
Слюка се обърна отново към него.
— Ами ти?
— Аз оставам тук — да довърша сам работата, заедно с всеки, който пожелае да остане.
Тя поклати глава, махна маската си и се изплю с отвращение на земята. Но все пак насочи бригадата си само към единия, по-близкия кролър, като остави другия, в който се намираше неговата кабина. Хората й влязоха, някои носеха дребни неща от оборудването или поставени в кутии кости и предмети, намерени при разкопките: инстинктът на учения бе надделял дори при бунта. Силвест наблюдаваше как люковете на кролъра се затвориха, след това машината се повдигна на краката си и се отдалечи от разкопките. След по-малко от минута вече не се виждаше, а шумът на двигателите му не се чуваше поради вятъра.
Той се огледа, да види кой е останал с него.
Насреща му стоеше Паскал, но това бе неизбежно — подозираше, че щеше да го преследва до гроб, ако очакваше да измъкне от него някоя хубава история. Шепа студенти, които се бяха възпротивили срещу Слюка; за свой срам трябваше да признае, че не знае имената им. Ако имаше късмет, може би още пет-шест човека бяха останали в решетката.