— Ненавиждам тази фраза. "Научен интерес"… Като че ли всеки друг вид интерес е по-достоен. Но имаш право. Трябва да научим.
Паскал се приближи.
— Какво точно да научим?
— Какво са направили, за да ги убие тяхното слънце. — Силвест се обърна към нея и я накара да се закове на място с огромните изкуствени сребристи фасетки на очите си. — За да не допуснем и ние същата грешка.
— Искаш да кажеш, че е станал инцидент?
— Силно се съмнявам, че са го направили нарочно, Паскал.
— Това ми е напълно ясно. — Знаеше, че тя мрази, когато й говореше снизходително. Мразеше и себе си за тази постъпка. — Знам също така, че намиращите се в каменната епоха извънземни не са имали начин да повлияят някак си върху поведението на своята звезда, умишлено или случайно.
— Ние знам, че са били по-напреднали — отвърна Силвест. — Знаем, че са познавали колелото и барута и зачатъците на оптиката, и са проявявали интерес към астрономията във връзка със земеделието. Човечеството изминава пътя от това ниво до космическите полети за не повече от пет столетия. Предразсъдък би било да се сметне, че друг вид не е способен на същото, нали?
— Но къде са доказателствата? — Паскал се изправи, за да изтърси събралата се в гънките на палтото й прах. — О, знам какво ще кажеш — нито една от високотехнологичните находки не е оцеляла, тъй като естествено не са така устойчиви като тези от по-ранните периоди. Но дори това да са били доказателства, как това би променило нещата? Дори жителите на Конджоин не си играят със звездите, а те са много по-напреднали от останалата част на човечеството, в това число и от нас.
— Знам. И точно това не ми дава мира.
— А какво пише тук?
Силвест въздъхна и се обърна отново към обелиска. Беше се надявал прекъсването и отвличането на вниманието да позволи на подсъзнанието му да поработи над надписа и неговото значение изведнъж да му се изясни като отговорът на една от психологичните задачи, които им бяха поставили преди мисия "Шраудър". Но мигът на прозрението упорито отказваше да дойде; графичните изображения все така криеха смисъла си. Или пък грешката бе в собствените му очаквания. Беше се надявал на нещо моментно, което да потвърди идеите му, колкото и ужасяващи да бяха.
По всичко изглеждаше обаче, че тези надписи просто увековечаваха нещо, случило се тук, нещо, което може би имаше голямо значение за историята на Амарантин, но което, на фона на неговите очаквания, щеше да се окаже съвсем посредствено. За да бъде сигурен в това, щеше да бъде необходим пълен компютърен анализ; но макар досега да бе успял да разчете само горния метър от текста, вече усещаше тежестта на разочарованието. Каквото и събитие да представяше този обелиск, то вече не представляваше интерес за него.
— Нещо се е случило тук — каза Силвест. — Може би битка или поява на божество. Това не е нищо повече от маркиращ камък. Ще разберем повече, след като го изкопаем напълно и определим от кой период е. Можем да направим нужните измервания и на самите находки.
— Не е това, което търсеше, нали?
— За известно време се надявах, че може би е.
Тогава той сведе поглед към най-долната оголена част на обелиска. Текстът свършваше на десетина сантиметра над най-горния слой и започваше нещо друго, което слизаше надолу и се скриваше от погледа. Беше нещо като диаграма — виждаха се горните дъги от няколко концентрични кръга. Това бе всичко.
Силвест не можеше и нямаше да започне да гадае. Бурята се засилваше. Вече не се виждаха никакви звезди, само обвиваща всичко пелена от прах, напомняща размахващо се над главите им крило на гигантски прилеп. Когато излезеха от ямата, щяха да се озоват в истински ад.
— Дай ми нещо, с което да копая — каза той.
И започна да изрива почвата около горния пласт на саркофага, като затворник, който щеше да копае цяла нощ тунел, водещ навън от килията. След минута Паскал и студентът присъединиха и своите усилия към него, докато бурята виеше над главите им.
— Не си спомням много — каза Капитанът. — Все още ли сме около Блоутър?
— Не — отвърна Вольова, опитвайки да не се издаде, че вече му е обяснявала това десетина пъти, всеки път, когато бе затопляла мозъка му. — Напуснахме Крюгер 60А преди няколко години, щом Хегази успя да ни уреди с ледения щит, който ни бе толкова необходим.
— О! Къде сме тогава?
— На път за Йелоустоун.
— Защо?
Басовият глас на Капитана бучеше от високоговорителите, поставени на известно разстояние от безжизненото му тяло. Сложни алгоритми сканираха ставащото в мозъка му и превеждаха резултатите във вид на реч. Той всъщност нямаше право изобщо да бъде в съзнание — всяка дейност на нервните клетки би трябвало да е преустановена, когато температурата му падна под точката на замръзване. Мозъкът му обаче бе ограден от микроскопични съоръжения и в известен смисъл сега мислеха именно те, макар да се намираха само на по-малко от половин келвин над абсолютната нула.