— В началото опитвах да го отрека, но съществуваше явна връзка със случаите, когато го карах да седне на стола. — Запали нова цигара; оранжевото й огънче бе единственото топло нещо в близост до Капитана. Отварянето на пълния пакет цигари бе един от най-радостните й моменти през последните седмици. — И така, смених системата за пореден път, все така без желания резултат. Единствената промяна бе, че състоянието му се влоши още. — Замълча за момент. — Именно тогава разказах на Саджаки за проблемите си.
— И каква бе неговата реакция?
— Че трябва да прекратя експериментите поне, докато наближим Йелоустоун. Да оставя Нагорни да прекара няколко години в сън, с надеждата, че това ще излекува психозата му. Нямаше нищо против да продължавам да се занимавам с оръжейната, но не и да поставям отново Нагорни на стола.
— Съветът ми се струва много разумен. А ти, разбира се, не го прие.
Вольова кимна; парадоксалното бе, че изпита огромно облекчение, задето Капитанът се бе досетил за престъплението й и не й се бе наложило да го изрича.
— Аз се събудих една година преди другите — продължи тя. — За да имам време да прегледам системата и да държа под око твоето състояние. С това се занимавам вече от няколко месеца. Докато реших да събудя Нагорни.
— Нови експерименти?
— Да. Допреди един ден.
Дръпна силно от цигарата си.
— Това ми напомня вадене на зъб, Иля. Какво се случи вчера?
— Нагорни изчезна. — Ето, най-сетне го бе изрекла. — Преживя особено лош епизод и опита да ме нападне. Не му се дадох, но той се измъкна. Несъмнено е някъде в кораба, но нямам представа къде точно.
Капитанът размишлява дълго над последното. Знаеше какво си мисли той. Корабът бе голям и в него имаше цели региони, където нищо не можеше да се проследи, където сензорите бяха престанали да работят. И дори още по-трудно щеше да бъде да намерят човек, който се крие.
— Ще трябва да го намериш — обяви най-накрая той. — Не можеш да го оставиш да прави каквото си иска и когато Саджаки и другите се събудят.
— И какво като го намеря?
— Вероятно ще трябва да го убиеш. Направи го чисто, после можеш да върнеш тялото му в камерата за сън и да развалиш захранващото я съоръжение.
— Да представя случилото се като злополука искаш да кажеш?
— Да.
Както обикновено, частта от лицето на Капитана, която можеше да види през прозорчето на ковчега, бе лишена от каквото и да било изражение. Той не бе в състояние да промени израза си, и това го правеше да прилича на статуя.
Това бе добро решение, за което, поради загрижеността си около случая, не се бе сетила. До този момент се бе страхувала от възможната конфронтация с Нагорни, тъй като тогава можеше дай се наложи да го убие. Такъв изход й се струваше неприемлив… но, както винаги никакъв изход не беше неприемлив за човек, стига само да го погледнеше от нужния ъгъл.
— Благодаря, Капитане — промълви Вольова. — Много ми помогнахте. А сега, с ваше разрешение, ще ви охладя отново.
— Ще дойдеш пак, нали? Нашите разговори са ми много приятни, Иля.
— Не бих ги пропуснала за нищо на света — увери го тя и след това каза на гривната си да свали температурата на мозъка му с петдесет миликелвина; само това бе нужно, за да го изпрати в лишената от сънища и мисли забрава. Поне така се надяваше.
Вольова допуши цигарата си в мълчание и след това отвърна очи от Капитана по посока на тъмната извивка на коридора. Някъде там, някъде в кораба, Нагорни чакаше, изпълнен с най-горчивата възможна злоба. Сега той самият бе болен; проблемът му беше с ума.
Като куче, което трябваше да бъде убито.
— Мисля, че знам какво е това — обяви Силвест, когато последният пречещ каменен блок бе отделен от обелиска и най-горните му два метра вече се извисяваха безпрепятствено пред тях.
— Е?
— Това е карта на системата Павонис.
— Нещо ми подсказва, че вече си се бил сетил за това — каза Паскал като съзерцаваше примижала през очилата си сложния мотив, който приличаше на две донякъде перпендикулярни групи от концентрични кръгове.
При стереоскопичното смесване те образуваха една група, която като че ли висеше на известно разстояние над обсидиана. Това несъмнено бяха планетарни орбити. Слънцето Делта Павонис се намираше в центъра, отбелязано с подходящия амарантински символ — петолъчна звезда. Орбитите на всички основни тела в системата бяха отбелязани правилно, а Ризургам бе маркиран с амарантинския символ за свят. И последните съмнения, че това може да са случайно наредени кръгове бе заличено от грижливо отбелязаните луни на най-големите планети.