Манчестър Метро
ЕДНО
Сектор Мантел, Северен Некхебет, Ризургам,
система Делта Павонис, 2551 година
Наближаваше силна пясъчна буря.
Силвест стоеше на ръба на археологическите разкопки като се питаше дали нещо от целия му труд щеше да оцелее след тази нощ. Разкопките представляваха поредица от дълбоки четвъртити шахти, разделени със синори от пръст — класическата Уилърова решетка. Шахтите бяха дълбоки десетки метри и стените им бяха укрепени с прозрачна водоизолираща материя от хипердиамант. Това бяха милиони години напластена геоложка история. Една хубава пясъчна буря, обаче, беше достатъчна, за да ги запълни почти догоре.
— Потвърждение, сър — каза един човек от екипа му, след като се подаде от приведения силует на първия кролър. Гласът му звучеше глухо изпод маската за дишане. — Кювие току-що даде доста неприятна прогноза за цялата земна маса на Северен Некхебет. Съветват всички екипи, които работят на повърхността, да се върнат в най-близката база.
— Искаш да кажеш да си приберем нещата и да се върнем на Мантел?
— Бурята няма да ни прости, сър — мъжът придърпа яката на якето си по-плътно около врата. — Да дам ли нареждане за обща евакуация?
Силвест сведе поглед към решетката на разкопките; страните на всички шахти бяха ярко осветени от прожекторите, наредени в района. На тези ширини Павонис никога не се издигаше достатъчно високо, за да осигури толкова необходимото осветление; а сега, докато потъваше към хоризонта и бе обвит във валма от прах, той не беше нещо повече от ръждивочервено петно, върху което човек се фокусираше трудно. Скоро по степите Птеро щяха да се появят малките пясъчни торнадо. И най-накрая окото на бурята щеше да се издигне като черна наковалня.
— Не — отговори той. — Няма причина да тръгваме. Тук сме добре заслонени — по тези каменни блокове няма почти никаква ерозия, в случай, че не си забелязал. Ако бурята се усили прекалено, ще се подслоним в кролърите.
Мъжът погледна към камъните, поклащайки глава, сякаш не вярваше на ушите си.
— Сър, Кювие дава подобен съвет само веднъж на една-две години. Досега не сме чували толкова властно нареждане.
— Говори от свое име — заяви Силвест, без да пропусне как погледът на човека попадна неволно върху очите му и се отмести отново смутено. — Чуй ме. Не можем да си позволим да изоставим тези разкопки. Разбираш ли?
Мъжът погледна към решетката.
— Можем да предпазим откритите части като ги покрием, сър. После ще заровим транспондерите[1]. Дори ако прахта покрие всички шахти, след това ще можем да открием мястото и да се върнем там, където сме сега. — Зад защитните очила очите на мъжа гледаха диво, умоляващо. — Когато се върнем, ще можем да сложим купол над цялата решетка. Няма ли така да е най-добре, сър, вместо да рискуваме хората и съоръженията?
Силвест направи крачка към своя събеседник, като така го принуди да отстъпи назад към най-близката шахта на решетката.
— Ето какво ще направиш. Уведоми всички екипи по разкопките да продължават да работят, докато не кажа нещо друго и че не трябва да се говори за връщане на Мантел. Междувременно искам в кролърите да бъдат занесени само най-чувствителните инструменти. Ясно ли е?
— Ами хората, сър?
— Хората трябва да правят това, за което са дошли тук — да копаят.
Силвест съзерцаваше укорно мъжа като почти го подканяше да постави под въпрос нареждането, но след дълго колебание той се завъртя на пети и забърза между изкопите, придвижвайки се между синорите с лекота, придобита в практиката. Разположени край решетката като насочени надолу оръдия, деликатните гравитометри се полюшваха леко, тъй като вятърът се бе усилил.
Силвест почака малко, след това започна да се придвижва по подобен на тръгналия преди малко човек начин. Близо до центъра на разкопките четири първоначални изкопа бяха разширени, за да се получи една шахта, широка и дълга трийсет метра и почти толкова дълбока. Силвест сви по стълбата, която водеше надолу към ямата. Беше изминавал пътя нагоре и надолу по тази стълба толкова пъти през последните седмици, че липсата на главозамайване бе сякаш по-смущаваща от самото виене на свят. Слизаше през пластове, представящи цели геоложки епохи. Деветстотин хиляди години бяха изминали от Събитието. Повечето от тези напластявания бяха вечно замръзнали — типично за субполярните ширини на Ризургам; вечно скована земя, която никога не се размразява. Много по-дълбоко, близо до самото Събитие, имаше пласт реголит, образуван под въздействие на последствията от него. Самото Събитие беше една-единствена тънка разделителна линия — пепелта от изгорелите гори.