Той, разбира се, не беше с нея — в кабелното такси нямаше място за нещо с размерите на неговата носилка. Колата беше избрана умишлено малка — нищо, което би могло да привлече вниманието, когато бяха толкова близо до края на преследването. Както беше паркирана върху покрива, тя приличаше на хеликоптер без опашка с частично прибрани ротори. Вместо чистачки на стъклата имаше дълги телескопични придатъци, завършващи с ужасно извити куки, наподобяващи нокти на ленивец.
След като Хури се качи в колата, вратата се затвори и я отдели от дъжда и ниския шумов фон на града. Обяви къде иска да отиде — в случая Паметника на Осемдесетте. Колата притихна за миг, очевидно пресмятайки оптималния маршрут въз основа на условията на трафика в момента и променливата топология на кабелните пътища, които щяха да я отведат там. Този процес отне няколко секунди, тъй като компютърният й мозък не беше особено умен.
Тогава Хури усети, че центърът на гравитацията на колата леко се отмести. През горния прозорец на вратата видя как едната от трите й ръце се протегна на почти два пъти по-голяма от първоначалната си дължина, докато успя да сграбчи един от кабелите, които минаваха над сградата. Сега една от другите ръце откри подобно място за захващане на съседен кабел и, след като се издигнаха рязко, те в известен смисъл полетяха. За момент колата се плъзна надолу по двата кабела, към които се бе прикрепила, но след няколко секунди вторият кабел се отклони прекалено далече и тя вече не можеше да го достига. Машината го пусна плавно, но точно преди да падне, третата й ръка се протегна и сграбчи друг кабел, пресякъл пътя им. После се плъзнаха в продължение на още около секунда, отново паднаха, отново се издигнаха и Хури започна да усеща добре познатото потрепване в областта на стомаха. Положението не се подобряваше от факта, че прогресът на колата като че ли зависеше от случайното откриване на кабел в нужния момент. За да компенсира притеснението си, Хури започна да изпълнява дихателни упражнения, като опъваше неспокойно пръстите на черните си кожени ръкавици.
— Признавам, че от известно време вече не съм се излагал на местните ухания на града. Но въздухът не е чак толкова мръсен, колкото изглежда. Пречиствателите са едно от малкото неща, които продължават да работят след чумата.
Сега, след като кабелното такси отмина сградите, които очертаваха нейния квартал, пред погледа й бавно се разкриваше по-значителна част от Казъм сити. Струваше й се странно, че тази разкривена гора от деформирани структури някога е била най-проспериращият град в човешката история; мястото, където в продължение на почти два века се бяха раждали най-новите творения както в областта на изкуството, така и на науката. Сега дори местните жители признаваха, че градът им бе виждал и по-добри времена. И го наричаха иронично "Градът, който никога не се събужда", тъй като хиляди от някогашните му богаташи лежаха замразени в криокрипти, пропускайки столетия с надеждата, че този период бе само временно отклонение от правия път на града.
Граница на Казъм сити бе естествен кратер с диаметър шейсет километра. Построеният в кратера град имаше формата на пръстен, обкръжаващ самата бездна. Осемнайсетте купола, под които се намираше, се простираха над стената на кратера и достигаха до самия им ръб над пропастта[5]. Свързани в краищата, поддържани тук-там от подсилващи кули, куполите приличаха на увиснала драперия, покриваща мебелите на неотдавна починал човек. Местните ги наричаха "Мрежата за комари", но това бе само едно от повече от десетте им имена. Куполите бяха жизненоважни за съществуването на града. Атмосферата на Йелоустоун — студена, хаотична смес от азот и метан, подправена с въглеводороди с дълги вериги — би причинила незабавна смърт. За щастие кратерът даваше убежище на града срещу най-силните ветрове и светкавичните приливи на метан, а бульонът от горещи газове, който се издигаше от бездната на гърлото му, можеше да бъде превръщан в годен за дишане въздух посредством сравнително евтина и не особено сложна технология. На Йелоустоун имаше още няколко селища, много подобни на Казъм сити, и всички те трябваше да полагат подобни усилия, за да осигуряват съществуването си.
Понякога, през ранния период от живота си в града, Хури бе питала неколцина от местните жители защо някой изобщо си бе направил труд да се установява на тази толкова негостоприемна планета. Краят на небето може и да имаше своите войни, но там поне можеше да се живее без куполи и системи за преработка на атмосферата. Бързо се бе научила да не очаква нищо, наподобяващо обстоятелствен отговор, ако въпросът не бъде сметнат за аутсайдерска дързост. Едно обаче беше ясно: бездната бе привлякла първите изследователи и около тях се бе образувал постоянен лагер, а от него — нещо като погранично селище. Бяха надошли побъркани, авантюристи и мечтатели, водени от неопределени слухове за намиращи се на дъното на пропастта богатства. Едни се бяха върнали по домовете си, изгубили своите илюзии. Други бяха умрели в горещите токсични дълбини на бездната. Някои обаче бяха предпочели да останат, защото нещо в местонахождението на зараждащия се град действително им се бе понравило. И за двеста години обликът му бе станал това, което се виждаше днес.