Градът се простираше безкрайно във всички посоки или поне така изглеждаше — гъста гора от чепати, взаимносвързани постройки, които постепенно се губеха в мрака. Най-старите сгради бяха все още повече или по-малко недокоснати от времето; те представляваха подобни на кутии постройки, запазили формите си по време на чумата, тъй като не бяха съдържали системи за самопоправка или коригиране на дизайна. Затова пък съвременните сгради сега приличаха на странни дървесни трупи или сбръчкани стари дървета в последен етап на гниене. Някога тези небостъргачи имаха прав и симетричен вид, докато чумата ги превърна в безформени, сякаш родени от болно въображение израстъци и преплетени, прокажени придатъци. Всички тези постройки сега бяха мъртви, замръзнали във форми, сякаш специално замислени да предизвикват безпокойство. До тях се виждаха прилепени коптори, по-ниските нива се губеха надолу, образувайки схлупени квартали и паянтови базари, осветени от открити огньове. Миниатюрни фигурки влизаха в копторите, разхождаха се или бързаха по работа по несигурните пътища, построени върху старите руини. Повечето от движещите се съоръжения, които видя Хури, изглеждаха като задвижвани от пара.
Копторите никога не достигаха повече от десет нива покрай сградите, преди да се сгромолясат под собствената си тежест, така че през следващите двеста-триста метра постройките се издигаха гладко, относително незасегнати от причинените от чумата трансформации. Не се виждаха доказателства, че тези нива в средната част на града са обитавани; човешкото присъствие се усещаше само на най-горните от тях: наколни структури, наподобяващи гнезда на жерави сред клоните на обезформените сгради. Тези нови добавки се отличаваха с набиващите се на очи доказателства за богатство и власт: ярко осветени прозорци на апартаменти и неонови реклами. Висящите от стрехите прожектори от време на време осветяваха миниатюрните форми на други кабелни автомобили, пътуващи между различните райони. Кабелните коли се движеха през мрежа от фини клони, омотали сградите като в дантела. Местните жители имаха име и за този град на високи нива, издигнат вътре в другия град: Балдахина.
Хури бе забелязала, че тук никога не става напълно светло. На това място никога не можеше да се почувства напълно будна, тъй като градът тънеше във вечен полумрак.
— Кейс, кога според теб ще благоволят да изстържат мръсотията от Мрежата за комари?
Нг се изхили; звукът напомняше удряне на чакъл в стените на кофа.
— Никога, вероятно. Освен ако някой не измисли начин да изкара пари от това.
— Я да видим кой злослови сега по адрес на града.
— Ние можем да си го позволим. След като приключим работата, можем да си плюем на петите и да се върнем обратно заедно с другите красавци.
— В техните кутии. Съжалявам, Кейс, не ме брой за член на това парти. Възбудата може да ме убие. — Сега вече виждаше бездната, тъй като колата наближаваше полегатия вътрешен ръб на купола. Нащърбените му от времето страни в началото се спускаха мързеливо надолу и изведнъж буквално се хвърляха вертикално към невидимото дъно. Към издигащата се оттам пара се спускаха тръби, осеяли склоновете като вени; другият им край стигаше до преработвателната станция, която осигуряваше въздух и топлина за града. — Като стана дума за това… за убийството, имам предвид… ще ми кажеш ли нещо повече за оръжието?
— Мислиш ли, че можеш да се справиш с него?
— Плащаш ми, за да се справя, и ще се справя. Но бих искала да знам с какво имам работа.
— Ако имаш такъв проблем, по-добре поговори с Тараски.
— Той ли уточни това?
— В най-големи подробности.
В този момент колата стигна до Паметника на Осемдесетте. Хури никога не го беше виждала точно от този ъгъл. Лишен от величието, което го съпровождаше, когато го гледаха от нивото на улицата, той изглеждаше съсипан от времето и тъжен. Представляваше четириъгълна пирамида, наподобяваща стъпаловиден храм, а до долните му нива бяха долепени паянтови постройки и укрепления. Близо до върха, в мрамора се виждаха прозорчета с рисувано стъкло, но части от тях бяха изпочупени или облицовани с метал; всички тези поражения не се виждаха от улицата. Очевидно това трябваше да бъде мястото за убийството. Необичайно беше да го знаеш предварително, освен ако също не беше включено в договора на Тараски. Договор за преследване от убиец от Шадоуплей подписваха само тези, които смятаха, че имат голям шанс да му избягат през включения в него период. По този начин буквално безсмъртните богати се справяха с отегчението — като принуждаваха обичайните им рамки на поведение да излизат извън предсказуемите релси. Освен това, така си осигуряваха нещо, за което да се хвалят, ако оцелеят, както ставаше в повечето случаи.