Хури погледна към тавана.
— Тараски? — извика тя. — Чуваш ли ме? Идвам.
За момент се запита защо хората от телевизията все още не бяха дошли. Странно беше осъществяването на този род убийство да е толкова близко и те да не са надушили миризмата на кръв и да не са надошли заедно със случайната тълпа, която привличаха неизменно след себе си.
Той така и не й отговори. Но тя знаеше, че е някъде над тавана. Прекоси преддверието и се запъти към спиралното стълбище, водещо нагоре. Изкачи го бързо, след това премести големите предмети, които успя да помръдне, за да препречи пътя за отстъпление на Тараски. Тук имаше колкото щеш съсипани експонати и мебели. Събра цял куп в горния край на стълбището. Той щеше само да забави, без да спре напълно пътя му към изхода, но тя се нуждаеше точно от това.
Беше едва на половината път, а вече плуваше в пот и гърбът я болеше. Поспря, за да събере сили и да се огледа; непрестанната пулсираща нотка в главата й показваше, че Тараски е все така наблизо.
Горната част на пирамидата бе посветена на индивидуалните светилища в памет на Осемдесетте. Тези мемориали бяха изградени във вдлъбнатини на впечатляващите черни мраморни стени, издигащи се до главозамайващо високия таван заедно със стълбове, украсени с кариатиди в многозначителни пози. Арковидните корнизи ограничаваха полезрението й до няколко десетки метра във всяка посока. Трите триъгълни страни на тавана бяха пробити на места; оттам навлизаше сива светлина. Дъждът падаше на непрекъснати струи през по-големите от тях. Хури забеляза, че много от светилищата бяха празни; очевидно или бяха обрани, или семействата на тези членове на Осемдесетте бяха решили да преместят мемориалите им на по-сигурно място. Може би около половината бяха все още там. И две трети от тях бяха подредени по подобен начин — картини, биографии и материални спомени за мъртвия, разположени по стандартен маниер. Други от експонатите бяха по-пищни. Сред тях имаше холограми или статуи и, в два-три случая — балсамираните трупове на самите хора; очевидно бяха подложени на някаква специална обработка, за да се противостои на най-големите вреди, нанесени им от убилата ги процедура.
Хури не обръщаше внимание на поддържаните параклиси и се заемаше само с празните и изоставените, но дори тогава изпитваше неприятното чувство, че това е акт на вандализъм от нейна страна. Бюстовете вършеха добра работа — бяха точно толкова широки, колкото трябваше, за да ги премести, като постави два пръста под основата. А след това ги пускаше върху купчината в горния край на стълбите. Почти всички бяха останали без скъпоценните камъни, които изобразяваха очите. Много по-трудно беше да премести статуите в цял ръст и успя да се справи само с една от тях.
Скоро барикадата й беше готова. Тя представляваше в по-голямата си част купчина от преобърнати глави, достойни лица, несмутени ни най-малко от това, което бе направила с тях. Купчината бе заобиколена от по-малки неща, които се мотаеха в краката на всеки, озовал се там: вази, Библии и верни слуги. Дори ако Тараски започнеше да ги отмества, за да се добере до стълбището, тя непременно щеше да го чуе и да се озове при него дълго преди да успееше да осъществи намерението си. Беше добре да го убие върху тази купчина от глави, защото това щеше да напомня Голгота.
През цялото време бе чувала стъпките му някъде зад разделящите ги черни стени.
— Тараски — извика отново тя. — Не го прави по-трудно за теб. Оттук не можеш да избягаш.
Отговорът му прозвуча впечатляващо силно и уверено.
— Нямаш представа колко се лъжеш, Ана. Тук сме именно, за да избягаме.
По дяволите. Той не трябваше да знае името й.
— Бягството е смъртта, нали?
— Нещо такова — отвърна видимо развеселен той.
Не й се случваше за първи път да чува подобни дръзки слова. И по-скоро им се възхищаваше за това.
— Искаш да дойда да те намеря, така ли?
— Ами, след като сме стигнали дотук, защо не?
— Разбирам. Искаш да си получиш дължимото за парите. Договор с толкова много клаузи не може да е евтин.
— Клаузи ли?
Пулсът в главата й се движеше постоянно.
— Това оръжие. Фактът, че сме сами.
— А — проточи Тараски. — Да. Това наистина не беше евтино. Но желанието ми бе за нещо по-лично. Когато се стигне до окончателните неща.
Хури започваше да се изнервя. Никога досега не бе водила истински разговор с мишените си. Обикновено това се оказваше невъзможно сред ревящата, опиянена от очакването на кръв тълпа, която привличаше по принцип. Приготви оръжието си и започна да се придвижва бавно по посока на гласа.