Хури включи комуникатора на костюма.
— Иля… чуваш ли ме? По дяволите, глупаво е, но те казаха, че може да си жива.
Отвърна й само статичен шум. С разбити надежди, тя огледа горещата долина и се запита какво щеше да прави.
— Хури, ти ли си? — достигна в този момент до слуха й. — От къде на къде си още жива?
В гласа й имаше нещо много странно. Той ту се ускоряваше, ту се забавяше, сякаш бе пияна, но същевременно беше прекалено равен, за да е така.
— Аз мога да те питам същото. Последното, което си спомням, бе как совалката се обърна с корема нагоре. Искаш да кажеш, че си все още някъде там, носейки се по течението?
— О, в по-добро положение — отговори Вольова, като гласът й профучаваше нагоре-надолу по целия спектър. — На борда на совалка съм, представяш ли си? На борда на совалка съм.
— Как по…
— Корабът я изпрати. "Носталгия по безкрая". — За първи път чуваше вълнение в гласа на Иля; сякаш бе изпитвала отчаяно желание да сподели това с някого. — А мислех, че ще ме убие. Нищо друго не очаквах, освен финалната атака. Но тя не дойде. Вместо това корабът ми изпрати тази совалка.
— Всичко това е лишено от какъвто и да било смисъл. Сън Стийлър би трябвало все още да го управлява и все още да опитва да ни довърши…
— Не — отвърна Вольова, все със същото детинско ликуване. — Не, и звучи напълно смислено. Стига това, което направих, да е подействало, както изглежда е станало…
— Какво е станало, Иля?
— Аз, ъъъ… оставих Капитана да се затопли.
— Какво си направила?
— Да, това бе доста краен подход към проблема. Но си помислих, че ако един паразит опитва да завладее кораба, най-сигурният начин да се справим с него е като пуснем юздите на друг, дори още по-мощен паразит. — Вольова направи пауза, сякаш очакваше събеседничката й да потвърди, че постъпката й е била наистина единствено възможното разумно решение. Но тъй като не последва ответна реакция, тя продължи: — Това се случи едва преди един ден… Даваш ли си сметка, какво означава то? Чумата трябва да е трансформирала доста голяма част от лайтхъгъра само за броени часове! Скоростта на преобразуването трябва да е била невероятна, сантиметри за секунда!
— Сигурна ли си, че е било разумно?
— Хури, това е вероятно най-неразумното нещо, което съм правила в живота си. Но както изглежда то свърши работа. Най-малкото заменихме един мегаломаниак с друг… но той поне не изглежда така обсебен от фикс-идеята за нашето унищожение.
— Струва ми се, че това е стъпка в правилната посока. Къде си сега? Връщала ли си се на кораба?
— Не. Последните няколко часа ви търсих. Къде, по дяволите, си, Хури? Неизвестно защо не получавам смислена информация за местонахождението ти.
— Не ти трябва да знаеш.
— Искам те на борда на този кораб колкото се може по-скоро. Няма да се върна сама в лайтхъгъра, ако имаш някакви съмнения по въпроса. Не мисля, че ще изглежда така, както го помним. Ти… ъъъ, можеш да се добереш до мен, нали?
— Да, така смятам.
Ана направи това, което й казаха, че би трябвало да направи, когато пожелае да напусне повърхността на Хадес. Колкото и нелогично да й се струваше, Паскал бе настояла горещо, че матрицата ще разбере, че ще изнесе мехура със слаба гравитация в пространството; нещо като бутилка, в която щеше да пътува в безопасност.
Разпери ръце широко, сякаш имаше криле, сякаш можеше да лети.
Червената земя, все така развълнувана и проблясваща, започна меко да се отдалечава.
Alastair Reynolds 2000
Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията
Превод: Красимира Матева