— И защо е тази клауза за уединението? — попита тя, неспособна да отреже контакта.
— Въпрос на достойнство. Може да съм се захванал с тази игра, но не е нужно покрай това да губя достойнството си.
— Много си близо — обади се Хури.
— Да, много близо.
— И не си уплашен?
— Естествено, че съм. Но от живота, не от смъртта. Бяха ми необходими месеци, докато достигна това състояние. — Стъпките му замряха. — Какво мислиш за това място, Ана?
— Мисля, че се нуждае от малко внимание.
— Добре е избрано, не може да не си съгласна.
Хури зави. Мишената й стоеше до едно от светилищата с неестествено спокоен вид, почти по-спокоен от статуите, наблюдаващи срещата им. Фината бургундскочервена тъкан на дрехата му бе потъмняла от вътрешния дъжд, косата бе прилепнала върху челото. Изглеждаше по-млад от всичките й досегашни мишени, което означаваше, че или наистина е млад или е достатъчно богат, за да си позволи най-добрите подмладяващи и удължаващи живота терапии. Неизвестно как Ана разбра, че става въпрос за първото.
— Помниш ли защо сме тук? — попита той.
— Помня, но не съм сигурна, че това ми харесва.
— Направи го, въпреки това.
Един от светлинните лъчи, падащи от тавана, като по магия се премести върху него. Това продължи само миг, но достатъчно дълго, за да вдигне токсичното оръжие.
Тя стреля.
— Добре се справи — каза Тараски; в гласа му не се усещаше болка. Протегна едната си ръка, за да се подпре на стената. С другата докосна стърчащата от гърдите му риба-меч и я измъкна, сякаш отделяше магарешки бодил от дрехата си. Тя падна на земята; в единия й край проблясваше серум. Хури вдигна отново токсичното си оръжие, но Тараски вдигна окървавената си длан. — Не прекалявай — каза той. — Една би трябвало да е достатъчна.
Ана усети, че започва да й се гади.
— Не трябваше ли да си мъртъв?
— Няма да стане веднага. До няколко месеца, за да бъда поточен. Токсинът е изключително бавнодействащ. Предостатъчно време за размисъл.
— Размисъл за какво?
Тараски прокара пръсти през мокрите си коси и избърса прахта и кръвта от ръката си в панталоните.
— Дали да я последвам.
Пулсирането престана и внезапната му липса беше достатъчна да й се догади. Хури се строполи в полусъзнание на пода. Договорът беше приключен. Беше спечелила… отново. Но Тараски беше все още жив.
Това беше майка ми — посочи към най-близкия параклис той; един от малкото добре поддържани. По алабастровия бюст на жената нямаше никаква прах, сякаш Тараски го бе почистил лично непосредствено преди срещата им. Очите-скъпоценни камъни бяха все още по местата си, аристократичните черти не бяха докоснати от драскотини или петна. — Надин Венгда Силва Тараски.
— Какво се е случило с нея?
— Умря, разбира се, в процеса на изследване. Разрушителното му действие беше толкова бързо, че половината й мозък все още функционираше нормално, когато другата се разкъса.
— Съжалявам… макар да знам, че го е направила доброволно.
— Не съжалявай. Тя всъщност беше една от късметлийките. Историята позната ли ти е, Ана?
— Аз не съм от тук.
— И аз така чух — че някога си била войник и ти се е случило нещо ужасно. Е, нека ти я разкажа. Всички проучвания бяха успешни. Проблемът беше в софтуера, който трябваше да обработи и използва събраната информация; да даде възможност на алфа-лъчите да се придвижат напред във времето и да изпитат емоции, осъзнаване, спомени — всичко, което ни прави хора. Нещата се развиваха добре, докато бе изследван последният от Осемдесетте, година след първия. И тогава сред първите доброволци започнаха да се проявяват странни патологии. Те ги съсипваха непоправимо.
— Каза, че тя имала късмет?
— Неколцина от Осемдесетте все още са живи — отвърна Тараски. — Успяват да го правят вече век и половина. Дори чумата не ги засегна — те вече бяха мигрирали в сигурни компютри в това, което сега наричаме "Ръждивия пояс". — Спря да говори за момент. — Но от известно време вече не са в пряк контакт с реалния свят — излъчват се във все по-сложно симулирана среда.
— А майка ти?
— Предложи да отида при нея. Сканиращите технологии вече са по-съвършени; дори не трябва да те убиват.
— Какъв е проблемът тогава?
— Това няма да съм аз, нали? Само копие… и майка ми ще го разбере. Докато сега… — Докосна отново миниатюрната раничка. — Докато сега ще умра определено в реалния свят и копието ще бъде всичко, което ще остане от мен. Има достатъчно време да ме изследват, преди отровата да причини измеримо влошаване в нервната ми структура.