— Не можеше ли просто да я инжектираш?
Тараски се усмихна.
— Щеше да бъде прекалено клинично. Все пак аз се убивам — това не е нещо, което би трябвало да се приеме с лека ръка. Като въвлякох и теб, аз удължих възможността за вземане на решение и въведох елемент на шанс. Можех да реша, че предпочитам все пак да живея и да ти окажа съпротива, но ти пак можеше да победиш.
— Руската рулетка щеше да ти излезе по-евтино.
— Прекалено е бързо, прекалено се разчита на случайността и съвсем не е толкова стилна. — Той пристъпи към нея и, преди да бе успяла да се отдръпне, я хвана за ръката и се ръкува с нея; имаше вид на човек, който сключва благоприятна бизнес сделка. — Благодаря ти, Ана.
— "Благодаря" ли каза?
Без да отговори, той премина покрай нея по посока на шума. Жертвената купчина от глави се сгромоляса, по стълбището се чуваха стъпки. Една кобалтова ваза се разби, когато барикадата се разтърси. Хури чу шепота на камерите, но когато хората се появиха, не видя очакваните лица. Това бяха почтително облечени хора, очевидно стара Балдахинова аристокрация. Трима от по-възрастните мъже носеха пончо, шапки с широка периферия и очила с кокалени рамки и вградени камери. Зад тях се издигаха две бронзови носилки, едната бе малка, колкото да побере дете. Някакъв мъж с виолетовосиньо яке държеше миниатюрна камера. Две девойки носеха чадъри, изрисувани с жерави и китайски пиктограми. Между тях стоеше по-възрастна жена; лицето й беше толкова безцветно, че можеше да мине спокойно за безжизнена оригами кукла — нагъната, бяла и лесно мачкаема. Тя падна на колене пред Тараски, плачейки. Хури не я беше виждала никога досега, но разбра интуитивно, че това беше съпругата му и че пълната с отрова стреличка й го бе отнела.
Тя погледна към Ана; очите й имаха пушечносив, воднист цвят. Когато проговори, гласът й бе изпълнен с гняв.
— Надявам се, че са ти платили добре.
— Просто си свърших работата — отвърна Хури, но едва намери сили да огласи думите си.
Хората помагаха на Тараски да стигне до стълбището. Тя ги наблюдава как слизат, докато се изгубиха от погледа й; съпругата се обърна, за да я изгледа укорително за последен път. После чу отекващите им стъпки. Изминаха минути и тя разбра, че е съвсем сама.
Докато нещо помръдна зад гърба й. Ана се завъртя и вдигна автоматично отровното оръжие.
Измежду двете светилища се появи носилка.
— Кейс?
Свали оръжието — то и без това нямаше да свърши никаква работа, тъй като отровата в стреличките бе изработена специално за биохимията на Тараски.
Но това не беше носилката на Кейс. Беше черна, без никаква украса или означение. Тя се отвори — никога досега не беше виждала носилка да се отваря — и от нея излезе човек, който се приближи безстрашно към нея. Носеше виолетовосиньо яке, а не херметичното облекло, в което очакваше да види един страхуващ се от чумата човек. В едната си ръка той държеше моден аксесоар: миниатюрна камера.
— За Кейс се погрижиха — обясни мъжът. — Отсега нататък той вече не е твоя грижа, Хури.
— Кой сте вие — някой, свързан с Тараски?
— Не… Просто дойдох да видя дали репутацията ви има нещо общо с истината. — Лекият му акцент показваше, че не е местен жител — не беше родом от системата, от Края. — И, страхувам се, действително действате изключително ефективно. Което означава, че от този момент работите за моя работодател.
Ана се питаше дали да не му прати една стреличка в окото. Това нямаше да го убие, но може би щеше да понамали неприятната му самоувереност.
— И кой ще да е той?
— Мадмоазел.
— Никога не съм чувала за нея.
Той вдигна края на камерата с лупата. Тя се разтвори като особено изкусно изработено яйце на Фаберже и стотиците елегантни нефритови фрагменти се плъзнаха в ново положение. Внезапно тя се оказа лице в лице с насочено право към нея оръжие.
— Тя обаче е чувала за вас.
ТРИ
Кювие, Ризургам, 2561 година
Събуди се от викове.
Провери часа на дактилния си настолен часовник, опипвайки стрелките му. Днес имаше среща; до нея оставаше по-малко от час. Суматохата навън бе изпреварили с минути звъна на будилника. Силвест отметна чаршафите и, изпълнен с любопитство, се отправи опипом към заградения с решетки прозорец. Сутрин, непосредствено след като се събудеше, винаги беше полусляп, докато очите му преминеха задължителния системен тест. Виждаше всичко в някакви особени основни цветове, сякаш стаята му бе боядисана през нощта от взвод суперентусиазирани кубисти.