Дъното на ямата не беше равно, а следваше стесняващите се стъпала до частта, чиято дълбочина достигаше четирийсет метра под повърхността. Бяха донесени допълнителни прожектори, за да осветяват по-добре дълбоката шахта. Кипеше фантастична активност и вятърът не достигаше дотук. Хората работеха почти в пълно мълчание, с толкова точни инструменти, които в друга епоха щяха да се използват в хирургията. Трима от тях бяха млади студенти от Кювие, родени на Ризургам. До тях стоеше помощник в очакване на нареждания. В началните етапи на разкопките се използваха машини, но никога не им се доверяваха за довършването на работата. В близост до тях седеше жена, която правеше сравнително описание на откритите черепи на амарантинци върху поставения в скута си компютърен бележник. Тя забеляза Силвест едва сега — той бе слязъл съвсем безшумно — и се изправи рязко, като затвори електронния си бележник. Беше с палто, черният й бретон бе подрязан геометрично.
— Е, беше прав — каза тя. — Каквото и да е това, със сигурност е нещо голямо. И изглежда изумително добре запазено.
— Някакви теории, Паскал?
— Тук съм само за да правя коментари. — Паскал Дюбоа беше млада журналистка от Кювие. Отразяваше разкопките от самото начало като често ровеше в земята наред с археолозите и малко по малко се запознаваше с техния занаят. — Телата обаче са ужасяващи, нали? Макар да са извънземни, болката им почти се усеща.
В едната страна на кладенеца бяха открили две облицовани с камък погребални камери. Макар погребението да бе осъществено преди деветстотин хиляди години, камерите бяха почти напълно запазени, а костите в тях все още носеха следи от анатомична близост помежду си. Това бяха типични амарантински скелети. На пръв поглед, за този, който не бе опитен антрополог, можеха да минат за човешки останки, тъй като въпросните създания бяха двуноги с четири крайника, точно със същите размери като хората с повърхностно подобен костен строеж. Обемът на черепната кухина също бе подобен, а органите за дишане, осезание и комуникация бяха разположени на аналогични места. Но черепите и на двамата амарантинци бяха издължени и подобни на птичи — с изпъкнал черепен ръб, който се издаваше напред между обемните очни кухини и надолу до върха на подобната на човка горна челюст. Костите бяха покрити тук-там с някаква кафява, изсъхнала тъкан, с която бяха превили телата им в мъчителни пози — или поне така изглеждаше. Те не бяха "изкопаеми" в обичайния смисъл на думата: не се наблюдаваше никаква минерализация, а погребалните камери бяха останали празни с изключение на костите и на няколкото предмета, с които бяха заровени.
— Може би е трябвало да помислим така — отвърна Силвест като протегна ръка и докосна единия череп.
— Не — отсече Паскал. — Когато изсъхва, тъканта изкривява позата на телата им.
— Освен ако не са били погребани по този начин.
Опипвайки черепа през ръкавиците си — те пропускаха дактилна информация до крайчетата на пръстите му — той се сети за една жълта стая високо в Казъм сити, с акватинти на метанови ледени пейзажи по стените. Сред гостите се движеха сервитьори с ливреи, разнасящи сладкиши и напитки; драперии от цветен креп се спускаха от тавана; във въздуха висяха отвратителни ентоптики в стила на последната мода: серафими, херувими, колибри, феи. Помнеше и гостите: повечето бяха съдружници на семейството, хора, които или почти не познаваше, или презираше, тъй като сред поканените имаше малко негови приятели. Баща му закъсня, както обикновено; партито беше вече към края си, когато Калвин благоволи да се появи. Тогава това беше нормално — той работеше върху последния си и най-голям проект и това само по себе си беше като бавна смърт; нищо чудно, че се бе самоубил точно при кулминацията му.
Помнеше как той извади една кутия, украсена със слонова кост във вид на виещи се рибонуклеинови вериги.
— Отвори я — беше му казал.
Силвест помнеше как пое кутията, как усети лекотата и. Отвори капака и пред погледа му се откри птиче гнездо от влакнеста материя. В него се виждаше кафяв купол на петънца. Това бе горната част на череп, очевидно човешки, с липсваща челюст.
Помнеше и тишината, която се възцари в цялото помещение.
— Това ли е всичко? — бе попитал Силвест, достатъчно силно, за да го чуят всички присъстващи. — Някакви стари кости? Е, благодаря ти, татко, смирявам се.
— Както би трябвало винаги да правиш — отговори Калвин.