Дръпна завесата. Макар да беше висок, очите му не достигаха до малкото прозорче, поне не до нужния за виждане ъгъл, ако не стъпеше на купчина от книгите на полицата. Кювие бе построен във и около един геодезичен купол, по-голямата част от който бе зает от шест- и седеметажни постройки, създадени през първите дни на мисията така, че да бъдат по-скоро издръжливи, отколкото приятни за окото. Нямаше самовъзстановяващи се сгради, а необходимостта да бъдат осигурени срещу евентуални повреди в купола бе причина постройките да издържат на силните бури и дори в тях да се създава индивидуално подходящото налягане. Сивите сгради с малки прозорчета бяха свързани с пътища, по които при нормални обстоятелства се движеха малко на брой електрически превозни средства.
Калвин бе дал на очите му уменията да отдалечават и приближават обектите и да правят записи; за да ги използва, обаче Силвест трябваше да се концентрира. Намиращите се плътно една до друга фигури, скъсени от ъгъла, се уголемяваха и се превръщаха в развълнувани особи, вместо аморфни елементи от някакво множество. Не можеше да разчита изражението или поне да разпознава лицата, но хората на улицата издаваха характера си по начина, по който се движеха, и той бе станал много добър в разчитането на подобни нюанси. Основната маса се движеше по централната артерия на Кювие зад барикада от рекламни билбордове и импровизирани флагщоци. Като се изключат изпомазаните лицеви страни на няколко магазина и изкорененият храст край търговския център, тълпата не бе направила кой знае какви поразии. Онова, което не се виждаше обаче, бяха хората от милицията на Жирардио в другия край на търговския център. Току-що бяха слезли от един ван и закопчаваха камуфлажните си бронирани дрехи. След това нагласиха възможността за смяна на цвета така, че всички да бъдат с еднакъв, успокояващо действащ хромовожълт нюанс.
Силвест се изми с топла вода и гъба, след това подряза грижливо брадата си и върза косата си отзад. Облече кадифена риза и панталони, отгоре наметна кимоно, украсено с амарантински скелети. След това закуси — храната беше винаги пъхната през една пролука, когато будилникът го събудеше — и провери отново колко е часът. Тя щеше да дойде скоро. Оправи леглото и го вдигна, така че то се превърна в диван, тапициран с алена кожа.
Както винаги, Паскал бе придружена от бодигард-човек и двама въоръжени слуги, но те не я последваха в стаята. Последва я само леко жужене. Изглеждаше безопасно, но той знаеше, че бе достатъчно само да духне към авторката на биографии, за да получи още една цепнатина в центъра на челото.
— Добро утро — каза тя.
— Бих казал, че е всичко друго освен добро — отвърна Силвест, като кимна към прозореца. — Всъщност съм изненадан, че изобщо успя да се добереш дотук.
Тя седна на една табуретка с кадифена тапицерия.
— Имам връзки в средите на отговарящите за сигурността. Не беше трудно да дойда, въпреки полицейския час.
— Значи сега пък въведоха полицейски час?
Паскал беше с пурпурна шапка, геометричната форма на черния й бретон подчертаваше още повече бледия цвят на безизразното й лице. Сакото и панталоните на черни и пурпурни линии прилепваха плътно по тялото й. Седна с прибрани колене и докосващи се стъпала, горната част на тялото й бе наклонена леко напред, към него, както неговото бе наклонено към нея.
— Времената се промениха, докторе. Ти повече от всеки друг би трябвало да го оцениш.
И той действително го бе оценил. Беше вкаран в затвора в центъра на Кювие и му оставаха да лежи още десет години. Новият режим, установил се след преврата, бе станал също толкова непълноценен, колкото и предишният, след като измина известен период, както ставаше с всяка революция. Но докато политическият пейзаж бе както винаги разделен, това, което се намираше под повърхността, бе съвсем различно. По неговото време разколът беше между онези, които искаха да изучават амарантинската култура и другите, чието желание бе да трансформират Ризургам в подобие на Земята и по този начин да създадат устойчива човешка колония вместо временен изследователски преден пост. Дори Инундационистите-реформатори бяха готови да признаят, че Амарантин някога може би наистина бе заслужавал да бъде изучаван. Днешните политически фракции обаче се различаваха само по степента на оприличаване със Земята, която изискваха, и плановете им варираха от бавно развиващи се във времето в продължение на столетия до толкова брутални алхимични въздействия върху атмосферата, заради които можеше да се наложи хората да бъдат евакуирани за известно време. Едно беше ясно: дори най-умерените предложения щяха да унищожат завинаги тайните на Амарантин. Но очевидно това вълнуваше малцина и повечето от тях не смееха да изразят мнението си. Като се изключи оскъдният брой огорчени и изключително зле финансирани изследователи, днес вече почти никой не проявяваше интерес към Амарантин. За десет години изучаването на изчезналата извънземна цивилизация се бе озовало в нещо като блато.