И положението щеше да става още по-лошо.
Преди пет години през системата бе преминал търговски кораб. Лайтхъгърът бе влязъл в орбита около Ризургам; на небето временно се бе появила нова ярка звезда. Неговият командир Ремилиод беше предложил на колонията невероятни технологични чудеса: нови продукти от други системи и неща, които не бяха виждали от времето на бунта. Но колонията не можеше да си позволи всичко, което продаваше той. Последваха разпалени спорове дали да се предпочете това пред онова: машини вместо лекарства, летателни апарати вместо средства за трансформиране на планетата в подобие на Земята. Както и слухове за потайни сделки: търговия с оръжие и незаконни технологии и, макар в общи линии жизненият стандарт на колонията да беше по-висок, отколкото по времето на Силвест — свидетелство за това бяха слугите и имплантите, които Паскал вече приемаше за нещо гарантирано — сред Инундационистите се появиха непримирими противоречия.
— Жирардио трябва да е много уплашен — отбеляза Силвест.
— Нямам представа — отвърна прекалено бързо тя. — Единственото, което е от значение за мен, е крайният ни срок.
— За какво искаш да говорим днес?
Паскал сведе поглед към портативния компютър в скута си. След шествековно усъвършенстване, компютрите вече се произвеждаха във всички форми, които можеше да си представи човек, но плоските като плочи модели, в които можеше да се вкарва информация и чрез писане на ръка, рядко излизаха от мода за дълго.
— Бих искала да поговори за случилото се с баща ти — отвърна тя.
— Имаш предвид Осемдесетте? Цялата тази история не е ли вече предостатъчно добре документирана за твоите нужди?
— Почти. — Паскал допря връхчето на писеца за компютъра до ярко червисаните си устни. — Изследвах всички стандартни изложения по случая, разбира се. В по-голямата си част те отговаряха на моите въпроси. Има само една дреболия, на която не успях да си отговоря задоволително.
— И тя е?
Той трябваше да й подаде информацията. Начинът, по който му отговаряше, без следа от какъвто и да било интерес в гласа, подсказваше, че това е просто някаква неяснота, която трябваше да бъде изяснена. Това бе истинско умение и то почти приспиваше бдителността му.
— Става дума за записа на алфа-ниво на твоя баща — додаде тя.
— Да?
— Бих искала да знам какво е станало с него в действителност след това.
Човекът с така добре дегизираното оръжие поведе Хури под лекия вътрешен дъжд към чакащата кабелна кола. Тя беше също така незабележима и без каквато и да било маркировка като носилката, която бе изоставил в Паметника.
— Влизай.
— Само миг… — Но още преди да успее да отвори уста, той я сръга с пистолета в кръста. Не болезнено — направи го с цел да й напомни за оръжието в ръката си, а не да й причини болка. Нещо в това движение й подсказа, че мъжът е професионалист и е много по-вероятно да използва пистолета, за разлика от някой, който би я сръгал агресивно. — Добре, ето, влизам. Коя е тази Мадмоазел все пак? Някой зад съперническа къща на Шадоуплей?
— Не. Вече ти казах да престанеш да мислиш така ограничено.
От него явно нямаше да научи нищо полезно; беше очевидно. Макар да бе сигурна, че това няма да я отведе никъде, тя попита:
— Кой си ти?
— Карлос Манукян.
Това я притесни повече от начина, по който боравеше с оръжието. Бе почти убедена, че не я лъжеше. Беше истинското му име, не псевдоним. А след като й го казваше, макар очевидно да бе престъпник, колкото и смехотворно да звучеше това на фона на голямата престъпност в Казъм сити, значи възнамеряваше по-късно да я убие.
Вратата на кабелната кола се затвори. Манукян натисна бутона за пречистване на въздуха и те усетиха веднага нахлуването на свежа струя. Автомобилът вече се движеше.
— Кой си ти, Манукян?
— Помагам на Мадмоазел. — Сякаш това не бе повече от очевидно. — Отношенията ни са специални. И датират от доста време.
— И какво иска тя от мен?
— Мислех, че вече трябваше да ти е станало ясно. — Продължаваше да държи пистолета си насочен към нея, макар да наблюдаваше таблото на колата. — Тя иска да убиеш един човек.