— Аз точно така си изкарвам прехраната.
— Да — усмихна се Карлос. — Разликата е в това, че този човек не е платил за убийството си.
Не е нужно да се уточнява, че биографията не беше идея на Силвест. Инициативата бе на последния човек, който той би предположил. Това бе станало преди шест месеца, при един от първите случаи, когато бе имал възможност да говори лице в лице с този, който го бе затворил. Нилс Жирардио повдигна темата почти между другото, просто спомена колко е изненадан, че никой досега не се бе заел с тази работа. Все пак петдесетте години на Ризургам почти се равняваха на един живот и макар епилогът му да бе по-скоро позорен, поне бе дал на годините му в Йелоустоун нова перспектива.
— Проблемът е там — бе казал Жирардио, — че предишните биографи се намираха прекалено близо до събитията, прекалено близо до обществената среда, която опитваха да анализират. Всички бяха покорени в една или друга степен от Кал или от теб, а колонията изпитваше такава клаустрофобия, че нямаше как да направи крачка назад и да види нещата от по-широка перспектива.
— Искаш да кажеш, че Ризургам не е толкова клаустрофобичен?
— Ами, очевидно не… най-малкото имаме предимството, което дава разстоянието, както пространствено, така и времево. — Жирардио беше набит, мускулест човек с оредяла червеникава коса. — Признай си, Дан: когато се замислиш за живота си в Йелоустоун, не ти ли се струва понякога, че всичко това се е случило с някой друг, в един много отдалечен от сегашния век?
На Силвест му се прииска да се изсмее пренебрежително… само дето за пръв път в живота си бе единодушен с Жирардио. За момент това го смути доста, сякаш бе нарушено основно вселенско правило.
— Все още не разбирам защо искаш да насърчиш едно такова мероприятие — каза Силвест и кимна към охраната, която слушаше целия този разговор. — Или се надяваш да имаш някаква полза от това?
Жирардио кимна.
— Това е част от цялото… може би по-голямата, ако искаш да знаеш истината. Може би от вниманието ти не е убягнало, че все още си обаятелна фигура за масите.
— Въпреки че за повечето от тях най-обаятелното би било да ме видят увиснал на бесилото.
— В това има истина, но вероятно първо биха настояли да се ръкуват с теб… преди да ти помогнат да се качиш на бесилото.
— И ти смяташ, че ще можеш да подхраниш този апетит?
Жирардио бе свил рамене.
— Очевидно новият режим определя кой ще има достъп до теб. Освен това притежаваме всичките ти записки и архивни материали. Това вече ни дава известно предимство. Имаме достъп до документи от годините в Йелоустоун, за чието съществуване не знае никой освен твоето семейство. Ще ги използваме с известна дискретност, разбира се. Но бихме били пълни глупаци, ако не им обърнем внимание.
— Разбирам — каза Силвест; внезапно всичко му се бе изяснило напълно. — Вие всъщност смятате да използвате това, за да ме дискредитирате, нали?
— Ако самите факти те дискредитират…
Жирардио остави забележката си да виси във въздуха.
— Когато ме свали от власт… това не ти ли беше достатъчно?
— То стана преди девет години.
— Което означава?
— Означава, че периодът е достатъчно дълъг, за да те забравят хората. Сега трябва лекичко да им бъде напомнено за теб.
— Особено ако във въздуха се носи нова вълна на недоволство.
Жирардио трепна, сякаш забележката бе проява на невероятно лош вкус.
— Забрави за Истинския път, особено ако смяташ, че може да се окажат истинското ти спасение. Те не биха се спрели пред възможността да те затворят.
— Добре — отвърна Силвест, който започна да изпитва отегчение от цялата тази работа. — Какво има за мен във всичко това?
— Смяташ, че трябва да има нещо ли?
— По принцип — да. Защо иначе ще си правиш труда да разговаряш с мен?
— Сътрудничеството ти може да бъде в най-добър твой интерес. Очевидно и материалът, до който се добрахме, ще ни свърши работа… но твоите прозрения по въпроса биха били безценни. Особено по най-неопределените епизоди.
— Нека изясним това още сега. Искаш от мен да дам зелена улица на някакво злословие? И не само да дам благословията си, ами и да помогна да унищожите моя герой?
— Мога да направя така, че да оцениш това предложение. — Жирардио кимна към стаята, в която бе затворен Силвест. — Виж каква свобода дадох на Жанекен, за да продължава да се занимава с хобито си. Бих могъл да проявя същата гъвкавост и в твоя случай, Дан. Достъп до най-новите материали за Амарантин; възможността да общуваш с колегите си, да споделяш мнението си… може би дори от време на време излизане извън тази сграда.