— Работа на разкопките?
— Ще трябва да помисля върху това. Все пак става дума за нещо наистина мащабно… — Силвест осъзна внезапно и остро, че Жирардио играе. — Препоръчително би било да изчакаме малко. Върху биографията вече се работи, но ще минат още няколко месеца, преди да имаме нужда от теб. Може би половин година. Предлагам да изчакаме, докато започнеш да ни даваш това, от което се нуждаем. Ще работиш с автора на биографията, разбира се, и ако отношенията ви се развиват успешно — ако тя ги сметне за успешни — тогава може би ще можем да обсъдим възможността да ходиш понякога на разкопките. Говоря за обсъждане, отбележи, не за обещание.
— Ще се постарая да запазя ентусиазма си.
— Е, скоро ще имаш вест от мен. Искаш ли да ме питаш нещо, преди да си тръгна?
— Едно нещо. Както разбрах, биографът ще бъде жена. Може ли да попитам коя е тя?
— Жена, чиито илюзии, подозирам, скоро ще бъдат разбити.
Един ден Вольова работеше близо до оръжейната, потънала в мисли за оръжията, когато някакъв плъх-разсилен се спусна внимателно върху рамото й.
— Компания — каза в ухото й той.
Плъховете бяха странно хрумване на "Носталгия по безкрая"; напълно възможно бе да са уникални на борда на който и да е лайтхъгър. Те бяха незначително по-интелигентни от своите неопитомени предшественици, но това, което ги превръщаше от напаст в нещо полезно, бе биохимичното им свързване с командната матрица на кораба. Всеки плъх имаше специализирани феромонални рецептори и трансмитери, благодарение на които можеше да получава команди и да предава информация обратно на кораба. Те се справяха с отпадъците, като изяждаха буквално всичко с органичен произход, което не диша. След това извършваха в храносмилателната си система известна предварителна преработка, преди да отидат на друго място в кораба, за да изхвърлят резултатите в по-големи рециклиращи системи. Някои от тях бяха снабдени дори с гласови кутии и малък лексикон от полезни фрази, които биваха вокализирани, когато външните стимули задоволяха биохимично програмираните условия.
В случая Вольова бе програмирала плъховете да я предупредят, веднага щом започнат да обработват човешка материя — мъртви кожни клетки и други от този род — която не беше нейна. Щеше да разбере, когато другите членове на екипажа се събудят, дори да се намираше в друг район на кораба.
— Компания — изписка отново плъхът.
— Да, чух те първия път.
Тя свали малкия гризач на пода и след това изруга на всички езици, които бяха на нейно разположение.
Защитната оса, която съпровождаше Паскал, зажужа малко по-близо до Силвест, когато долови напрегнатия тон на гласа му.
— Искаш да знаеш за Осемдесетте? Ще ти кажа. Не чувствам ни най-малко угризение за когото и да е от тях. Всички знаеха какви са рисковете. Освен това доброволците бяха седемдесет и девет, не осемдесет. На хората им е удобно да забравят, че осемдесетият беше моят баща.
— Трудно би могъл да ги обвиниш за това.
Ако сметнем глупостта за наследствено качество, тогава наистина не мога. — Опитваше да се отпусне. Не беше лесно. По някое време на разговора милицията започна да пръска във въздуха навън, който всъщност се намираше под големите куполи, газ на страха. От него червеникавата дневна светлина потъмня значително. — Слушай — каза най-сетне Силвест. — Правителството си присвои Калвин, когато бях арестуван. Той е напълно способен да защитава сам своите действия.
— Аз не искам да те питам за неговите действия. — Паскал записа нещо в компютърния си бележник. — Интересува ме какво стана след това с него… с неговата симулация в алфа-ниво. Всяка от алфите, включени в областта на десет към мощта на осемнайсет байта информация — заяви тя, заграждайки нещо. — Записите, с които разполагат в Йелоустоун, бяха откъслечни, но все пак успях да понауча нещичко. Открих, че шейсет и шест от алфите живеят в орбитални информационни резервоари около Йелоустоун. Повечето от тях катастрофираха, разбира се, но никой не възнамеряваше да ги изтрие. Следите на други десетима проследих чрез не особено надеждни архивни документи. Остават четирима. Трима от тях са сред седемдесет и деветимата, наследници или на много бедни, или на изчезващи родове. Последният е алфа-записът на Калвин.
— Какъв е смисълът на всичко това? — попита Силвест, опитвайки да не издаде, че това го интересува особено силно.
— Просто не мога да приема, че Калвин е изгубен по същия начин като другите. Някак не пасва. Институтът "Силвест" не се нуждае от кредитори или попечители за запазването на тяхната наследственост. До чумната епидемия това бе една от най-богатите организации на планетата. И така, какво стана с Калвин?