Вольова скръцна със зъби; цялата тази неестественост я изпълни с презрение.
Четиримата живи членове на екипажа закусваха около дълга дървена маса, отрупана с хляб, плодове, резени месо, сирене и кашкавал, шишета с портокалов сок и канички кафе. От другата страна на поляната холографските образи на двама рицари, сражаващи се на турнир, опитваха да се свалят един друг от конете.
— Добро утро — каза тя и стъпи от стълбата върху мократа от росата трева. — Предполагам, че не е останало кафе?
Четиримата вдигнаха глави, двама от тях се извиха на столовете си, за да я видят. Трима я поздравиха тихо; дискретното потракване на приборите не спря за миг. Суджик не каза нищо, само Саджаки проговори на глас:
— Радвам се да те видя, Иля. — Взе една купа от масата. — Искаш ли грейпфрут?
— Благодаря, може би ще взема.
Приближи се до тях и пое чинията с лъскавите захарни плодове, която й подаде Саджаки. Седна нарочно между другите две жени: Суджик и Кджарвал. И двете сега бяха чернокожи и плешиви, ако се изключеха непокорните сплъстени кичури коса на темето им. Тези кичури бяха важни за ултрите: те символизираха броя подобни приспивания, които бяха преживели, случаите, когато почти се бяха докосвали до скоростта на светлината. Двете жени се бяха присъединили към тях, след като корабът им бе похитен от екипажа на Вольова. Ултрите търгуваха с лоялността си така, сякаш бе водният лед, вината и информацията, които използваха като валута. И двете бяха явни химерици, въпреки че техните трансформации бяха умерени в сравнение с тези, които претърпяваше Хегази. Ръцете на Суджик изчезваха под лактите в пищно гравирани бронзови дълги ръкавици с позлатени прозорчета, през които се виждаха холографски образи в непрестанно движение, а имитацията й на длани завършваше с прекалено тънки пръсти с диамантени нокти. Тялото на Кджарвал в по-голямата си част беше органично, но очите й представляваха червени елипси с продълговата котешка зеница, плоският й нос нямаше ноздри, а само тесни цепнатини, сякаш бе приспособена да живее и във водата. Беше без дрехи, но като се изключат ноздрите, очите, устата и ушите, кожата й беше абсолютно гладка, като абаносов неопрен. Гърдите й нямаха зърна; пръстите бяха елегантни, но без нокти, а вместо пръсти на краката имаше по-скоро лек намек за тях, сякаш изваялият я скулптор не я беше довършил, бързайки да се захване с нова поръчка. Щом Вольова седна, Кджарвал я изгледа с безразличие, което бе прекалено подчертано, за да е истинско.
— Хубаво е, че си с нас — обади се Саджаки. — Била си много заета, докато спяхме. Случило ли се е нещо?
— Това-онова.
— Интригуващо — усмихна се той. — Това-онова. Съмнявам се, че между "това" и "онова" си забелязала нещо, което би могло да хвърли светлина върху смъртта на Нагорни?
— Чудех се къде е той. Сега ти отговори на въпроса ми.
— Но ти не отговори на моя.
Иля се захвана с грейпфрута си.
— Последния път, когато го видях, беше жив. Нямам представа… как е умрял?
— Неговата камера го е затоплила преждевременно. Това поставя началото на различни бактериологични процеси. Не мисля, че трябва да навлизаме в подробности, как смяташ?
— Не и по време на закуска. — Очевидно не го бяха огледали внимателно, иначе щяха да забележат нараняванията, причинили смъртта му, въпреки усилията й да ги прикрие. — Съжалявам — додаде тя, като погледна към Суджик. — Не го приемай като неуважение.
— Естествено — отвърна Саджаки и разчупи на две едно хлебче. Фиксира погледа на близко разположените си елипсовидни очи в Суджик, подобно на човек, съзерцаващ бясно куче. Татуировките, които си бе сложил по време на инфилтрирането си в Блоутър Скайджакс, вече ги нямаше, но по местата им се виждаха фини белезникави следи въпреки търпеливите манипулации, които бяха направили с него по време на специалния му сън. Може би той самият бе дал инструкции да се запазят известни следи за подвизите, които бе извършил сред блоутърианците, трофей от икономическите придобивки, които бе измъкнал от тях. — Сигурен съм, че всички освобождаваме Иля от отговорност за смъртта на Нагорни… нали, Суджик?
— Защо да я виня за случилото се, щом е злополука? — отговори Суджик.
— Точно така. И това слага край на въпроса.
— Не съвсем — обади се Вольова. — Сега може да не е най-подходящият момент да се повдига този въпрос, но… — Направи пауза. — Искам да извадя имплантите от главата му. Но дори ако ми бъде позволено да го направя, те най-вероятно са се повредили.