— Юуджи, това изобщо не ми харесва — заяви тя.
— И не те виня.
— Кой луд прави собствения си ковчег?
— Бил е изключително посветен на тази работа, ако питаш мен. Но той е тук и може би е единствената възможност, с която разполагаме, да надзърнем в ума му. Какво смяташ за тези "подобрения"?
— Несъмнено те са проекция на неговата психоза, конкретизиране. Би трябвало да обърна повече внимание на изображенията. Те ще ми дадат някаква представа. — Замълча и додаде: — За да не правим два пъти една и съща грешка, имам предвид.
— Предпазливо — рече Саджаки и коленичи. Погали с показалец гравираната повърхност в стил рококо. — Имаме голям късмет, че в крайна сметка не си била принудена да го убиеш.
— Да — отвърна Иля и го изгледа странно. — Но какво мислиш за разкрасяването, Юуджи-сан?
— Бих искал да знам кой или какво е Сън Стийлър — каза той като привлече вниманието й върху тези думи, издълбани на кирилица върху ковчега. — Това означава ли нещо за теб? В рамките на психозата, имам предвид. Какво означаваше то за Нагорни?
— Нямам ни най-малка представа.
— Нека опитам да отгатна. Бих казал, че в представите на Нагорни Сън Стийлър е представлявал някой от ежедневието му и виждам две очевидни възможности.
— Той самия или аз — каза Вольова, тъй като знаеше, че не беше лесно да отвлечеш вниманието на Саджаки. — Да, да, това поне е очевидно… но не ни помага по никакъв начин.
— Напълно ли си сигурна, че никога не е споменавал този Сън Стийлър?
— Бих запомнила нещо такова.
Което беше напълно вярно. И тя наистина помнеше: той бе написал с кръвта си въпросните думи на стената на нейното жилище. Самите думи не означаваха нищо за нея, но това в никакъв случай не значеше, че ги чува за първи път. С наближаването на неприятния завършек на професионалните им отношения, Нагорни почти не беше говорил за нещо друго. Сънищата му бяха изпълнени със Сън Стийлър и, подобно на всички параноици, той виждаше доказателство за злонамереността му в повечето неприятности от своето ежедневие. Когато осветлението в някоя част на кораба се развалеше неочаквано или асансьорът го закараше на неподходящо ниво, това бе дело на Сън Стийлър. Никога не можеше да се предположи, че това е най-обикновена повреда; то бе неизменно доказателство за машинациите на някакво намиращо се зад сцената същество, чието присъствие само Нагорни можеше да установи. Вольова глупаво бе пренебрегвала всички признаци. Беше се надявала, всъщност беше се молила, доколкото нещо такова бе възможно за нея, неговият призрак да се върне в небитието на подсъзнанието му. Но Сън Стийлър бе останал с Нагорни до края; доказателство за това бе ковчегът на пода.
Да… не би забравила едно такова нещо.
— Сигурен съм, че би го запомнила — потвърди Саджаки. След това насочи отново вниманието си към издълбаните в ковчега думи. — Мисля, че трябва да направим копие на тези означения. Може да ни помогнат, но не е лесно да се разчете с очите проклетият брайлов ефект. Какво е според теб това? — Той прокара длан по фигурата, наподобяваща спици на колело. — Птичи крила ли са това? Или слънчеви лъчи, падащи отгоре? На мен ми прилича повече на птичи крила. Защо ли в главата му ще са се въртели птичи крила? И що за език трябва да е това?
Вольова гледаше, но гледката, която представляваше този ковчег, бе прекалено много. Не можеше да се каже, че не бе заинтригувана — напротив. Искаше обаче да разполага само с него и Саджаки да бъде колкото се може по-надалеч. Тук имаше прекалено много доказателства за дълбините, до които бе слязло съзнанието на Нагорни.
— Мисля, че това заслужава по-внимателно изследване — заяви предпазливо тя. — Ти каза "първо". Каква възнамеряваш да бъде следващата крачка, след като направим копие?
— Мислех, че е очевидно.
— Ще унищожим проклетия предмет.
Саджаки се усмихна.
— Или ще го дадем на Суджик. Но аз лично съм за унищожаването му. Присъствието на ковчези на един кораб не е особено добра идея. Особено пък на изработени в домашни условия.
Стълбите като че ли нямаха край. Хури обърка сметките след двеста. Но точно когато имаше чувство, че коленете й ще се подкосят всеки момент, стъпалата свършиха рязко и тя се озова в един дълъг, дълъг бял коридор, чиито стени представляваха поредица от вдлъбнати арки. Впечатлението бе, че се намираше в осветена от луната галерия с колони. Хури тръгна по ехтящия коридор и спря пред двойната врата в другия му край. Тя беше украсена с черна органична дърворезба и стъклопис. От помещението зад нея се лееше лавандулова светлина.