И проблемът бе там, както бе осъзнал Силвест почти веднага, че баща му имаше право. Черепът беше невероятно ценен, на двеста хиляди години, на жена от Атапуерка, Испания, както разбра съвсем скоро. Времето на смъртта й бе очевидно от контекста, в който бе погребана, но открилите я учени бяха доуточнили периода, използвайки най-съвременните и най-добрите съществуващи в момента техники: калиево-аргоново датиране на скалите в пещерата, където бе погребана, поредица от ураново датиране на травертиновите[2] отлагания по стените им, разцепване на атома на вулканичните стъкла, термолуминисцентно датиране на изгорелите парчета кремък. Тези техники — със съответните подобрения в калибрирането и приложението — продължаваха да се използват и от екипите на Ризургам. Физиката не предлагаше кой знае колко методи за датиране на обектите. Силвест трябваше да види всичко това веднага и да разпознае истинската стойност на черепа като най-стария човешки обект на Йелоустоун, отнесен на системата Епсилон Еридани преди столетия и след това изгубен по време на бунтовете на колонията. Калвин бе извършил истинско чудо като бе успял да се добере до него.
Срамът му обаче се дължеше в по-малка степен на проявената неблагодарност, отколкото на факта, че бе разкрил така глупаво незнанието си, когато лесно можеше да го прикрие. Никога повече нямаше да допусне тази слабост. Години по-късно черепът пропътува с него разстоянието до Ризургам, за да му напомня винаги за поетия обет.
Нямаше да го наруши точно сега.
— Ако това, за което намекваш, е така — каза Паскал, — тогава трябва да са погребани по този начин заради някаква причина.
— Може би като предупреждение — отговори Силвест и тръгна към тримата студенти.
— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно — продължи Паскал, която го последва. — И с какво може да е свързано това ужасно предупреждение?
Въпросът и беше реторичен и той го знаеше много добре. Тя разбираше всичко, в което той вярваше във връзка с Амарантин. И освен това, очевидно й беше приятно да го дразни за тези негови вярвания; сякаш като го принуждаваше да ги изрича многократно, щеше най-накрая да го накара да допусне някоя логическа грешка в своите теории, грешка, която дори той щеше да бъде принуден да признае, че ги подкопава сериозно.
— Събитието — промълви Силвест и прокара пръст по тънката линия зад най-близката водоизолация.
— Събитието се е случило на Амарантин — отговори Паскал. — И не е било нещо, зависещо от тях. Освен това е станало бързо. Не са имали време да погребват тела за потресаващи предупреждения, дори да са имали представа за ставащото с тях.
— Те са разгневили боговете — каза Силвест.
— Да. Вероятно всички сме единодушни в предположението, че са изтълкували Събитието като доказателство за божественото недоволство в рамките на своята система от вярвания; те обаче не са имали време да изразят това свое вярване в каквато и да било перманентна форма преди да умрат, още по-малко да погребват тела за благото на бъдещи археолози от другите човешки видове. — Тя вдигна качулката върху главата си — по дъното започваше да се наслагва фина прах и въздухът тук вече съвсем не беше така спокоен както само преди няколко минути. — Но ти не мислиш така, нали?
Без да чака отговор, тя си сложи големи изпъкнали очила, като за момент развали формата на бретона си, и се вгледа в предмета, който бавно се появяваше изпод инструментите на студентите.
Очилата на Паскал черпеха информация от въображаемите гравитометри, разположени около Уилъровата решетка, налагайки стереоскопичната картина на заровените маси върху нормалното зрение. Силвест трябваше само да инструктира очите си, за да постигне това. Земята, върху която стояха, стана стъклена, невеществена — матрица от дим, в която бе заровено нещо огромно. Това беше обелиск — гигантски обработен каменен блок, поставен в поредица от саркофази. Обелискът беше висок двайсет метра. Засега при разкопките бяха открили само няколко сантиметра от върха му. Имаше следи от писмо върху едната му страна, на едно от стандартните амарантински графични изображения от късния период. Но въображаемите гравитометри не можеха да правят пространствено разсейване, за да разкрият текста. За да научат повече, трябваше да изкопаят обелиска.
Силвест нареди на очите си да се върнат към нормалното зрение.
— Работете по-бързо — обърна се той към своите студенти. — Не е проблем, ако надраскате тук-там повърхността. В края на тази нощ искам от него да се вижда поне метър.