Мястото, където съхраняваха нещото, което Силвест бе дошъл да види, беше една охранявана пристройка към външния кръг, доста обемна, като се имаше предвид липсата на доказателства, че нещото вътре бе способно да оцени този дар. Името на нещото — неговото име — беше Филип Ласкай.
Сега той нямаше много посетители. В началото, малко след завръщането му, те прииждаха масово. Но интересът бе намалял, когато стана ясно, че Ласкай не може да каже на разпитващите го нищо. Силвест обаче бе преценил бързо, че настоящата липса на интерес към Ласкай може да действа в негова полза. Но сравнително редките му посещения — един-два пъти месечно — се осъществяваха достатъчно далече от въпросната стая, за да се създаде помежду им някаква връзка… между него самия и нещото, в което се бе превърнал Ласкай.
Пристройката му се състоеше от градина под изкуствено небе в кобалтовосин цвят. Беше създаден дори лек бриз, достатъчно силен, за да гали китайските камбанки, окачени по дърветата, ограждащи градината.
Самата градина бе осеяна с пътечки, алпинеуми, хълмчета, беседки и езерца със златни рибки, в резултат на което се получаваше нещо като пасторален лабиринт, затова за откриването на Ласкай винаги бе необходима около минута. Когато го намереше, почти винаги го заварваше в едно и също състояние: гол или полугол, мръсен до известна степен, с боядисани във всички цветове на дъгата пръсти от пастели и тебешири. Силвест знаеше, че неизменно усеща затопляне, когато види това, което бе надраскал върху каменната алея — или сложен симетричен мотив, или нещо, наподобяващо опит за имитиране на китайска или санскритска калиграфия, макар да не знаеше нито една буква. При други случаи нещата, които Ласкай чертаеше по пътеката, приличаха на диференциални уравнения от алгебрата на Бул или на семафор.
След това — то бе винаги въпрос единствено на време — бе достатъчно да завие зад някой ъгъл, за да види Ласкай, работещ върху нова рисунка или грижливо заличаващ вече направена шарка. Лицето му бе замръзнало в абсолютна вглъбеност и всеки мускул на тялото му бе напрегнат в процеса на рисуването, което се извършваше в абсолютно мълчание, нарушавано единствено от звъна на камбанките, тихия шепот на водата или скърцането на неговите пастели и тебешири по камъка.
Често се налагаше Силвест да чака часове, докато Ласкай усети присъствието му, но и тогава единствената му реакция бе да обърне за миг лице към него и после да продължи своето занимание. В този миг обаче неизменно се случваше едно и също нещо. Изражението му омекваше и бръчката около устата се изглаждаше, макар и само за секунди, от нещо като усмивка, усмивка на гордост, радост или друго, което Силвест не бе в състояние да определи.
След това Ласкай обръщаше цялото си внимание към своите тебешири. И нищо не навяваше на мисълта, че това бе човекът, единственият човек, единственото човешко същество, докоснало се някога до повърхността на Шрауд и завърнало се живо.
— Във всеки случай — каза Вольова, която все още не бе успяла да утоли напълно жаждата си, — не очаквам да бъде лесно, но не се съмнявам, че рано или късно ще намеря новобранец. Започнах да пускам реклами, където обявявам планираната от нас посока на движение. Колкото до самата работа, обяснявам само, че се нуждаем от човек с импланти.
— Но няма да вземеш първия, който се кандидатира — отвърна Хегази. — Нали?
— Разбира се, че не. Без знанието на моите кандидати, аз ще направя проучване дали притежават известен военен опит. Не искам човек, който ще се пречупи при първия намек за възникване на проблеми, или нежелаещ да се подчинява на строга дисциплина. — Най-после започваше да се отпуска след преживените около Нагорни затруднения. На сцената свиреше някакво момиче, изпълнявайки безкрайно количество индийски раги. Вольова никога не си бе падала особено по музиката. В тази, обаче, долови някаква математическа точност, която я накара да забрави за момент предразсъдъците си. — Убедена съм, че ще успеем. Нямаме друг повод за грижа освен Саджаки.
В този момент Хегази кимна към вратата; ярката дневна светлина, навлизаща през нея, накара Вольова да премигне. В рамката й се очертаваше величествена фигура. Мъжът бе със стигаща до глезените му тъмна мантия и шлем с неясни очертания; нахлуващата светлина го обгръщаше със сияние и около главата му се образуваше нещо като ореол. В двете си ръце стискаше дълъг гладък прът.